Известният поет, писател и преводач Хайри Хамдан избра Плевен за премиерата на новия си роман “Повикът на бездната”

Известният поет, писател и преводач от арабски произход Хайри Хамдан избра Плевен за премиерата на новия си роман “Повикът на бездната”. Събитието ще е на 16 януари 2026 г. (петък), от 19:00 ч., в зала “Ростов” (ресторанта на хотел “Ростов”, втори етаж). Входът е свободен.

Първата среща на книгата с публиката ще се състои в рамките на културния форум Плевенска артсцена „Измерения“, който се организира от Сдружение „Духът на Плевен“ под егидата на МЦ КИРМ „Св. Елисавета“ – Плевен, с управител доц. д-р Емилияна Конова.

Хайри Хамдан е посветен на словото с цялата си същност. Той не спира да вълнува читателите си с всяка своя книга и да добавя нови нюанси към образа си на творец. Писателят е носител на световни литературни награди в Египет, Саудитска Арабия и Палестина, както и на наградата „Перото“ за превод на Съюза на българските преводачи (2018 г.). Творбите му, освен на арабски, са издавани на английски, френски, испански, италиански, македонски, немски, украински, шведски и други езици. Съвсем скоро той завърши и превода на новия си роман “Повикът на бездната” на арабски.

Хайри Хамдан рисува смело с българското слово, радва читателя с неочаквани метафори, красиви откровения и дълбоки прозрения, които моделират един негов неповторим свят. Той обича България, в която създава семейство и живее от десетки години, и това личи във всяка от неговите книги, която обогатява съвременната българска литературна съкровищница.

С преводите си на творби на български писатели на арабски език и обратното Хайри Хамдан е и мост между двете култури.

 

Поетичните и прозаични творби на Хайри Хамдан носят духа на един паралелен свят: този на родната му страна Палестина, дишаща чрез всяка клетка на същността му. Споменът за родината е жив и многоцветен. Тя живее чрез пясъчните си ветрове (хамасин), покоряващия аромат на кафе, дъхавите си смокини, лешниковите градини, водните лилии на паметта, неподражаемите изгреви и залези, специалния ритъм на времето, което сякаш се движи с ритъма на пустинята, бедуините, шатрите, цветните и вълнуващи сънища...

Но този път словесните картини в романа “Повикът на бездната” са много различни, а действието се развива изцяло на българска територия - предимно в красивия крайморски град Бургас. Сюжетът е съвсем нетипичен за Хайри, както и подходът му към изграждането му. Но пък съвсем в негов стил книгата носи специфичната му философска нагласа и съзерцателност, както и естествената му потребност да одухотворява цялата природа, играеща важна роля в действието.

В словесната тъкан на романа писателят откроява малки зрънца поетична проза, които звучат като сентенции и провокират читателя да поспре и да ги прочете поне още веднъж, за да се наслади в пълнота на тяхната концентрирана мъдрост.

За специалната атмосфера на литературната вечер на 16 януари 2026 г. ще допринесе Венелин Андреев - с вокалните си и инструментални джаз изпълнения на саксофон.

Водещ на вечерта ще е журналистката Даниела Дочева.

Събитието ще има и благотворителна кауза, която ще е изненада за публиката.  

***

Из романа "Повикът на бездната":

"Погледнах по навик нагоре: „Ех, този странен об-

лак! Непрекъснато фиксира местоположението ми и

догонва моите стъпки, преследва ме. Какво ли търси

посред лятото? Твоят дом е далеч оттук, приятелю!

Можем ли с теб да разговаряме по някоя смислена

тема, да обсъждаме истината за метафорите, дали те

въобще съществуват или всичко е въпрос на човешка

воля? Формата и фината релефност не дават покой на

природните метаморфози като мрака, изгрева, мъгла-

та и облачността. Те предпочитат да бъдат тълкувани

според желанието и настроението на човеците. Пре-

калено сме зависими от състоянието на духа си. Дори

черните котки остават на прицел и поемат отговор-

ността за несполуките ни. Синевата е съблазън, ина-

че морето губи своята грация, престава да примамва

туристи и гларуси. Синевата е енергия, привличаща

към себе си преминаващи емоции. Тя поставя оконча-

ния на много въпроси, покорява и е достойна да играе

значима роля в еднообразието на делничните грижи."

~~~~

Къде бях роден? Каква ценностна система бра-

нех? Това бяха част от въпросите, които предстоеше

да се изяснят. И нямаше никакво значение кога и как

би се случило това. Изглеждаше, че съм се примирил

с потока на вътрешното време. Усещах го очевидно,

туптеше и намираше начин неотлъчно да се свързва с

моята собствена същност, сякаш бях се превърнал във

вселена. Това бе божи дар, а моят часовник започна да

тиктака в различен ритъм. Неволно отчитах отсъст-

вието, което ме подлудяваше. Моето лично болезнено

отсъствие звучеше прекалено самонадеяно. Прераж-

дах се и продължавах да търся правилните пътища,

исках да ме водят накъдето пожелаят.

Отрекох се от предишната си същност, а тя се съг-

ласи да предаде щафетата на следващия и последен у

мен, неизвестен до този момент. Поканих го да остане

възможно най-дълго. Обещах му да открия любопит-

ни истини и обстоятелства, споделих му, че ни чакат

нови хоризонти, никому неизвестни досега.

„Обичам те!“

Виках с цялото си гърло, докато се връщах обрат-

но към хотела. Няколко души се обърнаха към мен,

усмихваха се и вдигаха палци. Да, много хора изпит-

ваха желание да споделят с някого своята обич, но не

смееха да го сторят по различни причини, между кои-

то срам и гордост.

Кого ли имах предвид с този повик, с тази изне-

надваща изповед? Тепърва предстоеше да се изясни,

но имаше няколко души, които го заслужаваха.

~~~~

"Чувах го от моята стая много ясно да бушува, ве-

ликолепно и никога непредаващо се под тежестта на

времето. Властта му вечно е свързана пряко с Господ,

а вълните отекваха благо в ушите, съзнанието и съни-

щата ми… Но това е различна тема, за мен съзерца-

нието се превърна в удоволствие и навик.

Не знаех дали местните жители чувстваха това

уникално въздействие или пък морската същност бе

станала част от тях. Те не бяха длъжни да полагат мно-

го усилия, за да се докоснат до най-висшите нива на

съществуването. Аз винаги можех да прочета дълбо-

кото влияние на морето в очите им и в начина им на

изразяване. Някои от тях правеха паузи, когато гово-

реха, изчакваха преминаването на някоя напрегната,

забързана вълна и тогава поемаха инициативата.

Това се е постигнало през поколенията, насле-

дявало се е през десетилетията и дългото общуване

с морето. Говореха, обясняваха и изведнъж спираха,

сякаш изчакваха преминаването на вълната и така съ-

беседникът се изумяваше, наостряше сетивата си, за

да не пропусне следващото изречение, което придо-

биваше форма на изповед.

Аз също можех да се подложа на това въздействие

до известна степен. Трябваше ми още време, за да го

усъвършенствам, да посрещна подобно предизвика-

телство и да го изживявам през четирите сезона край

морето. Очаквах да се убедя в едновременно твърдия,

милостив и суров нрав на водната същност.

~~~~

"Прошка! Как се постига това? Човек е способен

да бъде жесток към най-любимите си хора, тези, кои-

то рядко му търсят сметка и приемат греховете му за

преходни.

„Разбираш ли, скъпа моя Лиза? Прощавай! Го-

воря глупости. Ти имаш място в живота ми, но в

момента съм объркан и се въртя хаотично без ясна

цел и посока. Дай ми малко време! Ние сме на ръка

разстояние един от друг, ръцете ни едва се докосват.

Нужно е малко усилие, нищо повече, и това ще стане,

в най-скоро време… Приеми моите дълбоки и искре-

ни съболезнования, Лиза! Знам, че остаряваме извед-

нъж, когато майките ни си отидат. Те са последните

крепости, които се раздават, без да очакват отплата. Те

са стените, на които се крепят животът и младостта.

Всеки човек остава дете в очите на майка си, дори ко-

гато тя надхвърли сто години, а след смъртта ú усеща

тежестта на времето.“

Спах дълбоко. Заваля. Моментът не беше подхо-

дящ за дъжд. В никакъв случай не очаквах да вали,

но небето си знае работата, имаше да уреди солидни

сметки с мен. Приех справедливата му реакция, нека

вали колкото си иска! Земята беше жадна за сладка

вода, дори да наводни язовир „Камчия“. Нека вали,

нека небето се освободи от своите тежести и измие

човешките грехове, стига да има необходимото търпе-

ние. Сякаш бяхме изчерпали последната възможност

за пречистване и състрадание. Заваля мощен порой.

Не беше обикновена нощ, а по-скоро мрачна арена за

безброй кошмари.

***