Фашизмът никога не идва на власт в България. Фашистките организации не участват в управлението на страната през целия период от 20-те години до есента на 1944 г.
Това се казва в становището на водещите български историци, изпратено до Агенция БГНЕС.
Становището е подписано от: проф. Даниел Вачков, Николай Поппетров, проф. Ангел Димитров, доц. Наум Кайчев, проф. Иван Илчев, проф. Веселин Янчев, проф. Ивайло Знеполски, Ангел Джонев, доц. Александър Гребенаров и др.
Българските историци подчертават, че в България не се създава водеща фашистка партия, която да има възможността да претендира за политическата власт. Установеният след 1934 г. режим не се ръководи от фашистка партия, не излъчва фашистки водач. Нещо повече той е в противоборство с фашистките организации, отбелязват историците.
„Фашистка страна“. Олигарх се отказа от руското си гражданство заради Украйна (документ)
„Режимът няма и фашистка идеология. Колкото и да е странно, той изобщо не създава систематизирана идеология. Управлението на страната от 1934 до 1944 е авторитарно, но не и фашистко. За цялото десетилетие на своето съществуване политическият режим си остава изцяло безпартиен“, категорични са водещите български историци.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на становището на българските учени историци.
СТАНОВИЩЕ
на български историци по въпроса:
Имало ли е фашистки режим в България?
Характеристики на фашисткия политически модел
Съвременната историческа, социологическа и политологическа наука (Хуан Линц, Стенли Пейн, Джорджо Ейнауди, Роджър Грифин, Робърт Пакстън и др.) е в консенсус по отношение на основните белези на фашизма и неговата същност.
Фашизмът е обобщаващо понятие за крайно десен политически феномен. Към него, с известна условност и приближение може да се прибави и германският националсоциализъм.
Фашизмът е европейски феномен, породил се в годините непосредствено след Първата световна война. В отделните европейски държави той има свои изразени специфики, резултат от местните условия, както и от основните проблеми, с които съответното общество се сблъсква.
Сборник с ученически разкази от цяла Европа дописва историята на Холокоста
Зеев Стернхел откроява три фази от развитието на фашизма:
1. фашизмът като идея
2. фашизмът като организация
3. фашизмът като режим
Фашизмът като идея, респективно като идеология намира широко разпространение в европейското пространство от средата на 1919 г. насетне. Фашистката идеология е антилиберална (тя отхвърля съществуващата партийно-парламентарна система и принципите на политически и стопански либерализъм), антикомунистическа и антиконсервативна (фашистките партии, движения и режими се самообявяват за революционни и модернизаторски). По принцип фашистките формации са ксенофобски, като голяма част (но не всички!) от тях са и антисемитски. Когато се говори за фашизъм, трябва да се посочи, че фашистката идеология не е само деструктивна. Напротив, фашизмът полага големи усилия да изгради една позитивна представа за себе си като обещава едно безконфликтно бъдеще на защита на труда, премахване противоречията между труд и капитал, бедни и богати; обявява се за провеждане на социална политика, прокламира равен шанс за всички, очертава насоки на стопански просперитет, мащабно строителство и благоустройство, повишаване качеството на живот; лансира визия за просперираща държава и общество в щастливо бъдеще. Той също така акцентира върху възвръщането на националната гордост и достойнство и поправяне неправдите, извършени с победените през Първата световна война народи. Индивидуалните права и свободи са изцяло подчинени в името на националните интереси. Най-общо може да се отбележи, че фашистката идеология наред с прокламирането на тезата за възхода на нацията издига и идеите за установяване на социална справедливост.
Мелони заклейми „фашистките изстъпления“ в еврейското гето в Рим преди 79 години
Появата на фашистка партия придава организираност на фашистката идея и спомага за интензивното оформяне на фашистката идеология. Много често партията се изгражда на принципите на паравоенна структура, Към нея се сформира нещо като партийна милиция, чрез която агресивно се разпространяват фашистките идеи в общество и също така се дава отпор на действията на други радикални антидемократични партии, предимно от крайнолевия политически спектър. През 20-те – 30-те години на XX в. подобни фашистки организации възникват в почти всички европейски държави (дори и в Швейцария), включително и сред някои руски емигрантски общности.
Фашисткият режим може да се разглежда като висша степен от развитието на фашизма. Това е режим, при който съществува една единствена, монополна, партия (съответната фашистка партия, която е заела властта), ръководена от водач и разполагаща с цялата власт в страната.
Според фашистката идеология и организация държавата, ръководена от фашистката партия, стои над всичко; тя е всеобща и всеобхватна (т.е. има претенция да премахне социалните и икономически различия), изградена е върху съсловния (корпоративния) принцип (някои от фашистките идеолози говорят за авторитарна демокрация или авторитарна правова държава); обществото е преструктурирано и изяло обхванато от задължителни монополни формации – младежки, професионални, творчески и др., които от своя страна са пряко подчинени (или са афилиации) на партията. Идеологията на единствената партия е издигната в ранг на държавна идеология и съществуването на друга в обществото е абсолютно забранено. Икономическият живот е строго подчинен на партийните директиви и решения. Всички средства за масова информация са поставени под тежка цензура и са длъжни да пропагандират идеологията на партията – държава. Главно на тях се вменява и съществената задача да изграждат обществения култ към партийния лидер. Суровият надзор над обществото се осъществява както от репресивните органи на държавата, така и от многобройните партийни структури, включително и от паравоенните организации, създадени още преди завземането на властта. Тоталитарният режим, в случая фашистки, за разлика от обикновения авторитарен режим, не само не позволява съществуването на никаква опозиция в обществото, включително и в рамките на партията, но също така изисква ентусиазирана подкрепа от населението на провежданата от партията политика. На пръв поглед фашисткият режим е етатистки, той създава впечатление за господство на държавата в обществото. Но всъщност, както и при останалите тоталитарни режими, фашистката държава е буквално обсебена от фашистката партия. Всички държавни институции, вкл. новоучредените такива, като корпоративния парламент, съсловните организации, младежките дружества и пр., са изпразнени от съдържание и буквално служат за камуфлаж на еднопартийната диктатура.
Фашистките организации в България
В Българя фашистки идеи започват да се разпространяват активно, но в сравнително ограничени среди към средата на 20-те години. По същото време, около 1923-1925 г. се повяват повлияни от италианския фашизъм организации- Българския народен съюз “Кубрат” (който обаче не се превръща във фашистка организация), Съюза “Българска родна защита” (СБРЗ), Съюза на бойците /Съюз на българите. В края на 20-те години се осъществява процес на своеобразно “изкристализиране” на фашистките идеи – тогава “Родна защита” и “Съюза на българите” се обявяват за фашистки и приемат фашистки програма и идеология. В самото начало на 30-те години се появяват нови формации, с идеология силно повлияна от фашизма, някои с открито фашистки програми като : Национална задруга за политическо възраждане/ Национална задруга фашисти (НЗФ), Народно социално движение (НСД), Съюз на младежките национални легиони (по късно Съюз на българските национални легиони - СБНЛ), Националсоциалистическа българска работническа партия. Последна по време се създава организацията Съюз на ратниците за напредъка на българщината (РНБ) – в 1936 г. С изключение донякъде на НСД, нито една от тези формации не прераства в масова партия, каквито са техните тоталитарни аналози в Италия и Германия. Повечето изобщо не участват в избори, а онези, които го правят, като Съюза на българите фашисти и Националната задруга за политическо възраждане (фашисти), регистрират символични резултати.
Паралелно с появата на тези организации се образуват и т.нар. “идейни кръгове” – в 1927 г. “Звено”, а в 1932 “Млада България” и в 1934 “Нация и политика” Те изпитват влияние както от фашизма, така и в много по-голяма степен – от общия авторитарен климат, разпространяващ се тогава в Европа. “Млада България и ”Нация и политика” изразяват интересите на националистически авторитарно ориентирани представители на т.нар. “трето поколение”, условно название за родените между 1900 и 1918 г.
В една или друга степен всички инспирирани от фашизма организации са настроени антикапиталистически и особено срещу западните демокрации и капиталистическата икономическа система. Всички отричат съществуващия партийно-парламентарен ред и партийната система в страната. Всички са антикомунистически ориентирани. Повечето обаче не проявяват антисемитски нагласи или пропаганди (например антисемитизмът не е присъщ нито на НЗФ, нито на НСД, нито на крилото на Илия Станев от СБНЛ). Някои, като „Звено“, дори не са националистически.
Руската телевизия прекъсна по средата реч на Путин
Антисемитската организация е СБРЗ, тя придава на младежите легионери антисемитизма. (При обособяването през втората половина на 30-се години на две крила в легионерското движение едното от тях не проявява антисемитска пропаганда). Трите идейни кръга също не проявяват антисемитска пропаганда, независимо, че в отделни текстове на младобългарите се усеща негативно отношение към чужденците (и евреите). Открити антисемити са единствено Ратниците за напредъка на българщината.
Политическият режим в България, установен през май 1934 г.
С военния преврат от 19 май 1934 г. се поставя началото на дълбоки трансформации в дотогавашния държавнополитически модел. Забранени са всички партии и политически организации, разпуснат е парламентът и на практика е отменена Търновската конституция. Военният режим управлява с укази и закони-наредби. Управлението на „Звено“ в някои отношения се доближава до фашистката диктатура. Кабинетът на Кимон Георгиев (май 1934 – януари 1935) създава Дирекция на обществената обнова и планира да учреди казионни съсловни организации. Звенарите обаче нито разполагат с масова партия от фашистки тип, нито имат намерението да създават обществена база за режима си, нито разполагат с водач. Властта им се крепи изцяло на благоволението на военните и продължава само няколко месеца. Липсата на обществена подкрепа към управлението на деветнадесетомайците, както и сериозните противоречия сред тях позволяват на цар Борис III постепенно да ги отстрани от власт и от пролетта на 1935 г. в България се установява безпартиен режим с преобладаващо участие на експерти в управлението на страната. Повечето (проекто)реформи на деветнадесетомайците са отменени. Водеща роля започва да играе монархът. Поради факта, че официално не допуска подновяването на дейността на политическите партии и не възстановява Търновската конституция, историците определят режима в България в навечерието на Втората световна война като недемократичен. Същевременно той не носи белезите на някакъв краен авторитаризъм, а за тоталитаризъм и дума не може да става. В обществото опозицията, макар и силно ограничена, има не малко възможности за изява. През 1938 г. се провеждат парламентарни избори. Въпреки формалната забрана за съществуване на партии, изборите са изключително конкурентни. В излъченото народно събрание над 1/3 от депутатите са опозиционно настроени към режима. Самото парламентарно мнозинство е лабилно. Подкрепата му за кабинета на Георги Кьосеиванов не е безусловна. През тези години продължават да излизат множество издания с различна идеологическа насоченост, включително и марксистка. Така че, не само липсата на каквато и да е управляваща партия, но и отсъствието на държавна идеология не позволяват да се говори за някакъв фашистки режим в България. Ролята на държавата в стопанската сфера се засилва (това важи и за демокрациите през 30-те години), но не и до степените, характерни за тоталитарните управления.
9 ноември е Международен ден за борба с расизма, фашизма, антисемитизма и ксенофобията
Ключов момент в годините на Втората световна война е присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941 г. Всички историци в България, занимаващи се с този период, знаят, че този акт става след като на няколко пъти Германия настоятелно призовава България да изостави политиката си на неутралитет и да се ангажира със страните от Оста. През пролетта на 1941 г., българското правителство е принудено да се включи към Тристранния пакт. Но дори и в този момент управляващите дават знак, че участието на България в пакта ще бъде доста ограничено. При подписването на договора е уточнено условието страната да не участва в преки бойни действия. В първата си публична изява при завръщането си в страната министър-председателят ясно заявява, че България няма да променя своята политическа система, т.е. няма да се установява политически режим по подобие на този в Германия или в Италия. Така че, дори след присъединяването към Тристранния пакт през 1941 г. не можем да говорим, че в България има управление от фашистки тип. Кабинетът продължава да запазва своя предимно експертен характер. Министрите в правителството освен, че не са свързани с никоя партия, те не се и изявяват като автори на някаква политическа идеология.
По отношението на прилагането на антисемитското законодателство и на ограничителните действия спрямо еврейското население, управляващите в София са подложени на постоянен натиск от страна на германските представители в страната. Многократно в техните доклади се споменава, чe българското общество не изпитва никаква неприязън към еврейството. Това всеобщо разпространено отношение в голяма степен обяснява провала на мисията на Т. Данекер през пролетта на 1943 г. да депортира евреи от старите предели на България към лагерите в Полша. Реакцията на широки кръгове от обществото, на депутати от Народното събрание, на Българската православна църква и на различни обществени организации е достатъчно красноречив пример за липсата на пълен контрол на държавата върху обществото, нещо много характерно за всеки тоталитарен режим, в това число и фашистки. Поведението на цар Борис III показва, че антиеврейското законодателство в България е изцяло привнесено отвън, то има конюнктурен характер и не отразява разбиранията на основния политически играч в страната – монарха.
„Отвратителна нацистка мания“. Кание Уест искал да е като Хитлер
В края на 1940 г. е учредена и казионната младежка организация „Бранник“. По външни белези тя наистина прилича на „Балила“ и „Хитлерюгенд“. Трябва да се подчертае обаче, че „Бранник“ цели подсилване на верноподаническите чувства на младите към Държавата и нейния коронован глава, докато италианските и германските аналози представляват структури на тоталитарни партии и работят за затвърждаването на еднопартийните диктатури. Проектираната „Държавна партия“ / „Обществена сила“ не се реализира. Самите планове за такава подчертават авторитарния, а не тоталитарния характер на режима. Подобни проекти за „държавни партии“ се осъществяват в авторитарните страни – например Националния съюз в салазаристка Португалия. Те са фасадни по характер и имат за цел легитимиране на режима. Тоталитарните системи не разполагат и не се нуждаят от подобни лостове. Тоталитарната партия не е продукт на тоталитарната държава, а обратното.
За дълъг период от време употребата на термините фашистки режим и фашистко управление, отнасящи се до държавната система в България е пряко свързана с идеологическото отношение, което има БКП към политическите процеси в България след Първата световна война. Както в повечето случаи и по този въпрос българските комунисти възприемат изцяло тезите на Коминтерна. Още през 20-те години на XX в. в документите на Третия Интернационал започва повсеместно да се прилага за събитията в Европа етикетът фашистки. Класически либерални правителства са обявени за фашистки, нещо повече започва да се използва и за левите, социалдемократически формации, понятието социалфашизъм. Повечето политически събития в страната от този период се определят от БКП като фашистки – превратите от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г., управлението на Демократическия сговор и на безпартийните кабинети. Термините фашизъм и фашисти много яростно започва да се прилага във времето след 1944 г. Освен към представители на бившата власт скоро така започват да наричат и опозицията, която преобладаващо се състои от земеделци и социалдемократи, и които всъщност за разлика от комунистите до 1941 г. са доста категорични противници на влизането на България в Тристранния пакт. Безразборната употреба на понятието фашизъм, с което се етикетират противниците на БКП от една страна има за основна цел тяхната демонизация и същевременно легитимация на репресивните действия на новата власт, но от друга напълно лишава от научно съдържание понятието фашизъм. С утвърждаването на тоталитарната комунистическа система тези чисто партийни оценки на събитията от най-новата тогава българска история бързо се налагат като единствени научни концепции във вече напълно подчинената историческа наука. Догмите са толкова силни, че дори когато от средата на 60-те години се почувства лек повей в българската историография към изграждане на научноаргументирани тези и в този момент по отношение на основните постановки, свързани с „фашизма“ в България не се допуска и най-малка ревизия. Времето след 1923 г. продължава да се нарича военнофашистка диктатура, а това след 1934 г. монархофашизъм, въпреки множеството научни противоречия и несъответствия, които пораждат тези характеристики. Все пак наложените оценки и характеристики започват да се пропукват още преди 1989 г. в някои изследвания, но не и в текстове, предназначени за широката публика. Едва след падането на комунистическия режим в българската историческа наука престана да се използва определението фашистки, когато се пише за българските правителства преди септември 1944 г. За жалост обаче, все още немалка част от българската общественост не вниква в научната същност на проблема за фашизма в България. Ето защо се налага историческата гилдия да излезе с представително становище по въпроса.
Полша съживи спомена за Втората световна война с искането си за репарации от Германия
В обобщение може да се каже:
1. В България не се създава водеща фашистка партия, която да има възможността да претендира за политическата власт. Независимо, че някои от фашистките формации наброяват по няколко десетки хиляди членове (СБРЗ, СБНЛ, НСД), изборните резултати за тях са плачевни (единствено изключение е НСД, партията на Ал. Цанков – но тя се формира въз основа на партийната маса и структури на една част от управляващата през периода 1923-1931 партия “Демократически сговор”),
2. Фашизмът никога не идва на власт в България. Фашистките организации не участват в управлението на страната през целия период от 20-те години до есента на 1944 г. Установеният след 1934 г. режим не се ръководи от фашистка партия, не излъчва фашистки водач. Нещо повече той е в противоборство с фашистките организации (в 1936 окончателно е забранена СБРЗ, през септември 1939 – СБНЛ и РНБ).
3. Режимът няма и фашистка идеология. Колкото и да е странно, той изобщо не създава систематизирана идеология.
4. Управлението на страната от 1934 до 1944 е авторитарно, но не и фашистко. За цялото десетилетие на своето съществуване политическият режим си остава изцяло безпартиен (типологизиран, според въведените от Х. Линц критерии като авторитарен).
На 28-ми август умира цар Борис III
Учени, подкрепили становището:
Даниел Вачков – Институт за исторически изследвания при БАН
Николай Поппетров - Институт за исторически изследвания при БАН
Светослав Живков – Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Георги Георгиев – Институт за исторически изследвания при БАН
Веселин Янчев – Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Наум Кайчев – Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Илияна Марчева – Институт за исторически изследвания при БАН
Иван Илчев - Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Лъчезар Стоянов – Нов български университет
Ангел Димитров – Институт за исторически изследвания при БАН
Росица Лельова – Институт за исторически изследвания при БАН
Момчил Методиев – Нов български университет
Владимир Станев – Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Ивайло Знеполски – Институт за изследване на близкото минало
Румяна Чукова – Институт за исторически изследвания при БАН
Милко Палангурски – Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“
Ангел Джонев – Институт за исторически изследвания при БАН
Росица Стоянова – Институт за исторически изследвания при БАН
Владимир Златарски – Институт за исторически изследвания при БАН
Димитър Гюдуров – Нов български университет
Петър Стоянович – Институт за исторически изследвания при БАН
Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания при БАН
Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts
Следете най-актуалното от деня на страницата ни във Фейсбук
За забавни видеа ни последвайте в TikTok
Следвайте ни и в Инстаграм
