Приключи IX национален литературен конкурс „И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!“  г. на тема „Приказка в сегашно време“. В престижния конкурс, организиран от Фондация „Шанс за децата и природата на България“, участваха над 70  пишещи български младежи от над 40 населени места в страната и чужбина.

Авторитетното жури с председател Искра Ангелова, журналист, актриса, продуцент и преводач, излъчиха финалистите: на първо място се класира Дарина Петрова на 15 г. от  гр. София, второто място бе присъдено на Йоана Симеонова на 17 г. от гр. Ловеч, а трето място заема Ралица Любенова, 17 г., гр. Велико Търново. Журито отличи и две поощрителни награди, които отидоха при Дамла Кемик на 17 г. от  гр. Айтос и Кристалина Веселинова на 15 г. от гр. Лом.

Тази година един от участниците получава и специална награда, която е присъдена от участниците в клуб по творческо писане „За хвърчащите хора“ към Център за млади таланти, гр. Бургас. Младежите се запознаха с текстовете подробно и след дълго обсъждане, излагане на мнения и защитаване на тези, излъчиха своя финалист в лицето на Карина Цветкова на 17 г. от гр. Варна.

„Щастлива съм, че участвах в журито на конкурса за приказка. За жалост не всички мои фаворити ще бъдат сред наградените, защото наградите са 4, а моите предпочитани автори - много повече. Мисля, че е изключително радостно, че толкова много талантливи деца се включват в подобна инициатива, и се радвам, че пишат така добре, имат такова силно и необичайно въображение и голяма обща култура. Прочетох внимателно всичките над 70 приказки и трудно селектирах сред тях. Лично аз ще помоля медията, в която пиша да публикува моите топ 10 приказки.“, сподели своите впечатления от журирането в конкурса Искра Ангелова.

Освен финалистите са отличени и разказите на още 40 талантливи млади българи от страната и чужбина. Всички избрани творби ще бъдат издадени в книгата – сборник „Приказка в сегашно време“ през май 2023 г.

 „Приказките не са само за малчуганите. Те са любими на безброй вече порастнали възрастни, които все още вярват в чудесата на историите, изписани между страниците. Темата на конкурса ни успя да провокира въображението на българските младежи в дълбочина и те успяха да сътворят наистина впечатляващи съвременни приказки, а ние сме изключително щастливи, че въпреки че са все още подрастващи, авторите успяват да боравят с голям набор от думи, както и да пленят читателя. Гордеем се, че за поредна година успяхме да предизвикаме българските младежи да се гмурнат в нашето литературно предизвикателство и чрез своите творби да затвърдят силата на словото.“ коментира Лилиана Славова, председател на Фондация „Шанс за децата и природата на България“.

За поредна година в създаването на корицата на книгата ще участват и  младите художници от арт ателие „Палитри“ към центъра за талантливи деца в гр. Бургас.

Представяме приказката на Дарина Петрова, класирала се на първо място в конкурса:

Приказка в сегашно време

"Тясно е!", казала Нейла, заклещена по средата в един пясъчен часовник, опитваща се да се измъкне от сегашната ситуация, да изрови пясъка и да стигне повърхността. Ала не знаела какво има там горе, какво я чакало? Нищо не виждала и това я притеснявало, но не можела да мисли за нищо друго освен за това, както и за пясъка долу. Всяка паднала прашинка е вече изминало време, а ставало все по-дълбоко. Искала по-бързо всичко това да свърши, пясъкът да отиде надолу, тънкото гърло на сегашното време да спре да я души, да зърне бъдещето и бушуващите притеснения и нетърпение да се махнат. Затова затворила очи.

17 години по-късно.

",Мамо, мамо", извикала Футура, най-малката дъщеря на Нейла. Било вечер, времето, в което си казват лека нощ с приказки, всяка една от трите й дъщери имала шанса да разкаже всичко, което й е на сърце. ,,Да, мила моя, кажи ми какво те вълнува, за какво мечтаеш?”. Нейла обичала дъщеря й Футура да й разказва за бъдещето, за своите копнежи, предсказания и мечти. Приказките й в бъдеще време били непредсказуеми, пълни с мистерия и я карали да слуша, за да разбере какво би станало. “Представи си един страхотен ден. В него ще правим всички наши любими неща, няма да мислим за нищо друго, освен за това, което ще стане после. Дали бисквитките, които ще направим, ще ни харесат достатъчно, че да ги изядем за няма и три минути? Дали филмът, който ще гледаме, ще е толкова интересен, че да не можем да спрем да го гледаме? Дали като гледаме звездите, няма да видим космически кораб от бъдещето?”, казала Футура и майка й, както винаги, много се развълнувала. Бъдещето винаги е било нещо, за което е копнеела и се радвала, че го споделя с една от дъщерите си.

Дошъл редът на Мина, най-голямата дъщеря. Тя пък винаги разказвала за мили спомени, които имала със семейството си. Сърцето на Нейла винаги се изпълвало с любов и уют след всяка приказка в минало време. "Мамо, помниш ли когато с Футура построихме снежен замък, беше ни омръзнало от клишираните пясъчни, за това отидохме до Лапландия през лятната ваканция, за да разнообразим?" казала Мина. Майка й се усмихнала и ги прегърнала.

Ето, че дошъл редът и на средната й дъщеря Нала. "Нала, имаш ли какво да ни споделиш?", попитала Нейла. "Мила мамо, аз не знам нищо за бъдещето, нито ме вълнува миналото, за мен е важно какво се случва сега, но приказка в сегашно време няма нужда от разказване, всичко е пред очите ти". Майка й изобщо не обичала да слуша Нала, защото й казвала това, което тя най-малко желаела да чуе.

Това се случвало всяка вечер. Футура разказвала за бъдещето, Мина за миналото, а Нала ги връщала в настоящето.

Нейла пренебрегвала Нала, не я приемала като своя дъщеря. Рядко я питала за нещо, защото знаела отговора. Не обичала да слуша за важността на настоящето, нито да бъде приземявана. Отбягвала моментите, които се състояли в сегашно време. Те я задушавали, карали я да мисли за проблемите си. По тази причина обичала да чете, да гледа филми, да прави планове и да чака с нетърпение тези нейни планове да се сбъднат. Футура и Мина били перфектното разсейване.

Един ден Нала изчезнала. Нейла била облекчена от нейното отсъствие. Вече нищо не я връщало в нищожната реалност. Живеела в своята собствена представа, в своите собствени мечти, без никой да я прекъсва. Докато една нощ на сън не се явила изчезналата й дъщеря. Тя крещяла от болка и повтаряла думите "Изчезвам, мамо, ти само можеш да ме спасиш, върни се! Сега!". Това се случвало всяка нощ в продължение на три дни. На четвъртата нощ в съня си Нейла не виждала нищо, чувал се само шепотът на Нала, който гласял: "Ти вече не ме виждаш, ще спра да съществувам за теб, ако не се върнеш. Остави миналото зад нас, а бъдещето неопределено, нека се срещнем по средата". Това бил моментът, в който Нейла осъзнала какво е сторила.

Тя отворила очи и видяла пясъка около нея. Нейла се намирала в същия пясъчен часовник. Но този път тя не помислила за това какво има отгоре, нито за онова, което се намирало вече под нея. Мислела само за мястото, на което се намира: по средата. "По средата", започнала да размишлява. "Нека оставим миналото зад нас, бъдещето неопределено, нека се срещнем по средата". Тя затворила очи и започнала да повтаря: "Аз оставям миналото зад мен, то вече не съществува, то е само спомен. Бъдещето го оставям неопределено, то не съществува, то е само в главата ми. Единственото нещо, което е тук и го има, което го познавам и виждам, е настоящето. Намирам се по средата. Тук съм, виждам те". С тези думи тя се освободила, гърлото на часовника вече не я задушавал. Нейла отворила очи и видяла, че настоящето е повече от тясно пространство с две врати.

Миналото няма сила над това сега, но това сега има сила над това после. Проблемът е, че смяташ, че имаш време. А това време може да изтече всеки момент, всяка прашинка, преминала от горната част към долната на часовника, може да е последната. Ти не го знаеш, не го виждаш. Това време го има сега и то трябва да се цени, преди да бъде твърде късно. Ти си това, което си сега, а не това, което си бил или ще бъдеш. Не можеш да избягаш от същността си. Ето това разбрала Нейла, ето това я научила дъщеря й Нала, детето на настоящето, плод на въображението, нейният спасител.