Юлияна Антонова-Мурата представя в Пловдив четвъртата си книга „Хай хай, Япония“.

はいはい日本

Не се чудете какво означава този йероглиф! Той е вълшебният ключ към едно незабравимо пътешествие с „Хай хай, Япония“, четвъртата част от поредицата на Юлияна Антонова-Мурата. И в предишните три - „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“, „Сан сан, Япония“ изящните фрази, звънките сравнения, подобните на японска гравюра словосъчетания раздиплят уж всекидневни случки от японския живот, като във всяка е закодирано послание за доброта, човечност, съпреживяване.

Представянето на книгата „Хай хай, Япония“ е от 18:00 ч. в Голямата конферентна зала на Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив. Входът е свободен! Книгата ще може да бъде закупена на място и ще имате възможност да получите личен автограф.

Юлияна Антонова-Мурата завършва 91-ва Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“, след което немска филология и психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Била е преподавател в Медицинския университет в София, а след падането на Берлинската стена започва работа в МВнР. Като дипломат от кариерата и съпруга на японец тя живее и работи на различни места по света – Германия, Русия, Англия, Китай, които опознава с любопитство и описва с любов. Има дипломатически специализации в Индия и Хърватия. Изкарва три мандата като културно аташе и пълномощен министър в Българското посолство в Токио. В Япония живее със семейството си повече от 23 години.

„Хай хай, Япония“ е последната от четирилогията с кратки разкази по истински случаи. Тя е послание и подкана за приятелство, за съмишленост и заедност към всеки, докоснал се дори само до една от историите в първите три книги: „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“ и „Сан сан, Япония“. Героите в тях от три до близо стогодишна възраст от всяка страница помахват „хай хай“ като литнала птица от Страната на изгряващото слънце.

ЗАЩО „ХАЙ ХАЙ, ЯПОНИЯ“?

„Хай“ е японската дума за „да“. Употребява се често, защото освен потвърждение означава и „Да, чувам, да, разбирам“. Когато някой звъни, казва „моши-моши“, в смисъл на ало. След това почти винаги и почти през цялото време на разговора покланя нееднократно глава и се чува неговото одобрение и съгласие, изразено с „хай хай“. Нещо повече, от едно слято или леко провлаченото (хай хаааай) звучи доброжелателност. Означава, че тази кратка дума е заредила пространството с енергиен обмен между двамата на линията.

Незабравимо удоволствие изпитах, когато чух с много настроение повторено „хай хай“. Беше в един универсален магазин в префектура Канагава. Там се намира най-късият ескалатор в света. С височина само 83,4 сантиметра. Не можех да повярвам на очите си, застанала встрани на едно от петте стъпала! Усмихнах се, когато чух поотраснали деца да се поздравяват приятелски на това необичайно място с „хай хаааай“. И аз, чужденката, спонтанно реших да се включа. Толкова цветно настроение улових във въздуха. „Хай хай“, изпратих го усмихната, оплетено в дантела от радост, на жена с малко момиченце. И двете ми отвърнаха веднага – чистите и доброжелателни мотиви винаги с лекота проправят път към нечие сърце.

След този ден неведнъж съм се разминавала с мои познати, с колеги на съпруга ми, посрещала съм децата и сме се поздравявали с тази най-кратка комуникация на мигновен баланс и щастие – „хай хай“. Един следобед малкият ми внук Джейми се позабави, защото зад гърба му се задаваше любимото му съседско кученце Мики чан. Прибираха го от разходка. Той помаха на мъничето и го поздрави с обич: „Хай хай, приятелю“, а то му отговори със същия поздрав радостно с опашка. Така се уверих, че и домашните любимци реагират с „хай хай“, когато сърцето ти е изпълнено с любов. Те веднага я усещат.

Неотдавна се бяхме събрали у дома с приятелки. Казах им, че пиша нова книга с японски истории по действителни случаи. Една от тях, която е и героиня на разказ от четирилогията за Япония, Риеко сан, се обърна към мен и със светнали очи заяви: „Изпращам на всички твои приятели и читатели моите пожелания за здраве и надежда“. Усмихна се, протегна ръка към прозореца и извика: „Хай хай, България! Хай хай, Виктор (бяха се срещнали с Виктор от Пловдив в Токио)! Хай хай, приятели!“.

За японците не е рядкост да използват „хай хай“ като поздрав. Този навик им е останал още от отделенията. Спомням си разговор с моята възрастна свекърва. Тя ми сподели за онзи първи ден, в който учителят, застанал пред дъската, казал с ясен глас: „От утре ще правя кратък преглед на предаденото предния ден, след това ще продължа с новия материал. На всеки мой въпрос, който знае, трябва да вдигне ръка и да извика „Хай!“. На другия ден на преговорния урок едно момченце веднага вдигнало ръка и се провикнало „хай“. Но не само то знаело отговора. Момиченце най-отпред в редицата в същия момент с вдигната ръка извикало „хай“. Цялата класна стая заприличала на оживен кошер – усмихнати личица на малките ученици, вдигнати ръце и гласчета, които едно през друго скандирали „хай хааай, хай хай“ – думите сами пожелали да потанцуват в сърцата им. На лицето на младия учител грейнало задоволство – добре е научил децата, запомнили са всичко. Кимнал, наместил очилата си и щастливо ги поздравил: „Хай хай! Сега да видим какво ново следва“. Минавали години след години. Станало навик от училище да казват на познати и на онези, които чувстват близки, „хай хай“.

Юлияна Антонова-Мурата

* * *

Книгата на Юлияна Антонова е колекция от кратки разкази послания, дошли от далечна Япония. Те са не просто импресии от екзотична земя, която доскоро бе на практика тера инкогнита за всички българи, а деликатни миниатюри от внимателно подредена изложба, която ни разказва за страна, отдалечена не само географски и исторически, а (най-вече) културно от нашата. Увлекателно изплетени и винаги чрез някаква конкретна случка, тези истории запознават читателя с японската традиция, обичаи, минало, съвременност, храна – без нито за момент да назидават или да ни тласкат в капана на националните български комплекси.

Тук са събрани над шейсет лишени от драматизъм, претенциозност и усложнения импресии, от които лъхат добронамереност и истина. Те са безконфликтни и – навярно повлияни от онзи красив японски минимализъм – езиково изчистени и ефирни.

Юлияна Антонова не просто наблюдава и описва, а и дискретно рефлектира върху дадено събитие, песен, мелодия, обичай, гледка или нещо друго, породило и насочило творческия ѝ импулс.

Трябва да се отбележи, че това са не само репортажни снимки на деликатна душевност, а съпреживени картини и моменти, разказани със симпатия. Те едновременно стоплят сърцето, но и раздвижват читателския ни разум, като – волно или неволно – ни изправят пред понякога навяващи тъга сравнения.

С ненатрапчива доброта и калиграфска грижовност с „Хай хай, Япония“ Юлияна Антонова довършва своя цикъл „Моши моши, Япония“, „Уки уки, Япония“ и „Сан сан, Япония“.

От събраните кратки истории в тези книги читателят може да научи за Япония повече от някои богато илюстровани и най-детайлни пътеводители.

Защото Юлияна Антонова търси не екзотика и сензации, а пролуки към самото ядро на японската душевност.

И ги намира.

Как?

С талант и човечност.

Приятно четене!

Захари Карабашлиев