Още една известна жена разказа за стар случай на насилие - спортистката Надя Младенова. Вчера тя написа във Фейсбук, че след като е разбрала за случая с актрисата Диана Димитрова, се е почувствала длъжна да сподели своята история.

Димитрова за бивш ректор на НАТФИЗ: Заради агент Василев колеги напускат страната, той ни смачка

Тя разказва как колегата ѝ я удря през лицето и сцепва устната ѝ заради спор за нейна статия, тъй като спортистката наскоро започнала да пише в онлайн блог. Три нейни приятелки станали свидетели на случката.

Ето какво написа спортистката във Фейсбук: 

"След като видях случая с насилие над българска актриса от неин колега на снимачната площадка, реших, че е време да пиша за все по-притеснителната реалност в България, а и по света. Точно както при Диана Димитрова, преди точно 5 години и върху мен беше упражнено насилие от доста по-силен от мен мъж. При това също от мой “колега”, съотборник от националния отбор по шотокан карате (с който обаче не съм имала никаква тайна или открита връзка, нито конфликти).

Малко след като се възстанових от изкаран вирусен менингит през 2017-та, си направих среща с две от моите съотборнички за да се видим. Бяхме се разбрали да се срещнем в пицария в центъра. Той дойде заедно с едната от тях за да хапне с нас, аз нямах нищо против. Все пак бяхме съотборници от доста години. Понеже таман бях започнала да пиша онлайн блог, подхванахме тема за него. Първата ми статия разглеждаше спорта при децата в карате и други спортове. Моя гледна точка за случващото се. В един момент осъзнах как той започва да спори с мен за тази статия. След като няколко пъти го помолих да спрем да говорим по темата, защото виждах, че се изнервя, той ме удари с опакото на ръката през лицето и ми сцепи устната. След това стана и си тръгна, псувайки.

И трите жени стояхме стъписани и не знаехме как да реагираме. И трите се разплакахме и като се успокоихме, поговорихме. И двете ми съотборнички предложиха да си мълчим и да не казваме на никого. Едната дори ми каза, че той не бил такъв, сигурна е, че той съжалява. Аз бях в шок и не знаех как да постъпя. Накрая се разделихме и се прибрахме.

Бях на косъм и аз да си замълча като жената, която сподели своето насилие публично миналата седмица. Добре, че беше сестра ми тогава да ми каже: “Длъжна си да направиш нещо по въпроса, може и много други като теб да са си замълчали. Кой знае още колко ще си замълчат.” Права беше. Тогава взех решение да подам жалба срещу него. Извадих си медицинско и го направих. Дори казах на моите съотборнички, че ще дам имената им за свидетели, но ако смятат, че не трябва да свидетелстват, това е тяхно решение. Аз ще направя това, което смятам за редно.

Едната от причините да спра да се състезавам и да тренирам карате след като се възстанових, всъщност беше този случай. Но не защото таях омраза или съдех този човек. Една от основните причини беше страх.

След толкова години терапевтична работа върху себе си, аз разбирам мотивите и подбудите на хората. Знам, че причините един човек да причинява болка е защото на него му е била причинена болка. Разбирам. Всичко разбирам и приемам. И дори прощавам, макар и никой да не ми е поискал прошка.

Приех и простих и това, че голяма част от съотборниците ми разбраха за това и го приеха за нещо нормално.

Чувствах се сякаш семейството ми ме е предало. Сякаш това да упражниш насилие върху някого (жена или не) е нещо нормално. Приемам и това, защото разбирам, че и те не са били научени от родителите си как да реагират в такава ситуация. Всичко разбирам. Но това не пречи в мен да се събужда сега една дълбока свещена ярост за това, че след поредния такъв случай и коментарите в интернет как жената явно си го е заслужавала, обществото ни не е научено, че това да нараняваш животни или хора просто НЕ е допустимо по никакъв начин!

Знаете ли, скоро се замислих над една снимка от нета, как на детската площадка при мама дотичва едно разплакано момиченце, защото едно момченце я е дръпнало за косата или спънало, и майката казва: “Не плачи миличка, той прави така, защото те харесва”. Така се научаваме да търпим насилие. Защото явно така ни показват, че ни харесват. И защото жените еволюционно сме настроени да виждаме потенциала на един мъж (тъй като трябва да отглеждаме и възпитаваме деца, ние сме настроени да виждаме отвъд тук и сега, в бъдещето). Защото той ще се промени. Защото един шамар не е голяма работа. Защото той ще се извини. Защото ни обича. Защото НЕ Е ТАКЪВ.

Или просто ни е страх да говорим, защото той може да повтори.

И разбирам този страх, за 5 години аз не съм получила никакво решение за жалбата си. Как жените да се чувстваме в безопасност, като дори сигналите ни се игнорират? Как да се доверим на институциите като знаем, че някои хора се ползват с протекция? Как да споделяме, щом дори и жени ни съдят в интернет?

Можем да го направим заедно, когато като общество започнем да сме напълно нетолерантни към всякакъв вид насилие! Когато започнем да работим заедно с мъжете, които разбират и са готови да ни защитят. Само тогава ще изтръгнем това разбиране за: “Е, тя явно нещо го е предизвикала, аз го познавам, не би го направил без да е провокиран”, “Сигурно си го е заслужила”, “Е, айде сега един шамар, голяма работа”.

Знаете ли, сега с колегите от adidas имаме редовни онлайн срещи (хора от цял свят, които ръководят локалните общности за бягане adidas Runners). На тях обсъждаме как можем за се противопоставим срещу насилието срещу жени (все по-често срещано при бегачки). Физическо и психическо. Защото когато коментирате външния вид на една жена, подсвирквате й в парка или й пишете онлайн да я притеснявате след групово бягане е форма на психологически тормоз! Много хора наистина не знаят това. Но също така много жени глобално се притесняват да идват на общи бягания, за да не бъдат обект на такова отношение. Дори нещо толкова малко говори за това къде стои обществото ни по темата за насилието. И това не е само в България…

Промяната може да дойде от нас като общество. От това да се информираме. От това да отгледаме децата си без насилие. За да не насилват и те. Само от там може да дойде полето за развитие на едни щастливи и здрави хора - физически и психически. Там, където ние и децата ни ще се чувстваме в безопасност.

*П.П. Между другото, този човек се казва Силвестър

#НитоЕднаПовече"

Най-интересните разговори от ефира на Дарик слушайте в подкаста на радиото в Soundcloud, Spotify, Apple Podcasts и Google Podcasts

Следете най-актуалното от деня на страницата ни във Фейсбук

За забавни видеа ни последвайте в TikTok

Следвайте ни и в Инстаграм