Моника Андрейчева избира да следва журналистика, защото тази специалност я привлича най-много и я плаши най-малко. За нея това е и пътят към сбъдването на мечтите ѝ в литературата - да пише, да редактира и някой ден да издава. Доволна е от избора си, защото чрез него успява да започне работа в библиотека, а задачите ѝ са свързани с незрящите. 

"Това, което правя, е да сканирам книгата, да въведа този сканиран файл в софтуера за разпознаване, който да преобразува изображението в текст и след това, тъй като все пак става въпрос за софтуер, който допуска грешки, трябва и да поправя тези грешки. Общо взето това са трите книги, които правят така, че една физическа хартиена книга да се превърне в текстов файл, който незрящ човек може да прочете посредством софтуера, който се използва в случая", разказа тя. 

Моника работи в библиотеката на Нов български университет, където и следва. Затова основно дигитализира научни книги, които колегите ѝ ползват в подготовката си. Не ограничава своя вкус в четенето в рамката на определени жанрове, но си и има и фаворит сред четивата - "Будистки приказки за щастие", за които изрично уточнява, че не са религиозна пропаганда, а кратки поучителни притчи.

Самата Моника също е незряща. Никога обаче не се е чувствала по-различни или специална и държи на своето развитие - затова се предизвиква и излиза от зоната си на комфорт. От околните по свой адрес усеща съжаление и възхита, но не припознава нито едно от двете, защото не се намира нито за будеща съжаление, нито за по-специална. А на ежедневните случки гледа положително и ги преразказва още по-весело:

“Нито съм уникална, нито за съжаление”: Моника, която не вижда, но говори през смях за видяното

"Случвало се е да слизам в метрото по ескалатора и след мен някой крещи, ама наистина крещи "кой те пусна теб да излезеш без придружител, бе". И аз си мисля, че за да ме пусне някой, първо трябва някой да ме е хванал, а пък няма такова нещо... Има хора, които си мислят, че знаят накъде отивам, а то може и да не съвпада - хваща ме, дърпа ме нанякъде. Често хората си мислят, че ще ми помогнат, ако ме хванат за бастуна. Извинете, аз слизам от автобуса, а вие ме хващате за бастуна. Така как да разбера къде да стъпя, ще взема да се пребия. Друг интересен феномен са хората, които идват при мен и ме питат "ти познаваш ли Митко от едикъде си, който също не вижда". Не, бе, хора, ние слепите не се познаваме всички помежду си... и нямаме нищо против да ни наричат слепи", каза Моника.

Студентката обясни, че откъм достъпност за незрящи "София е най-доброто сред лошото". Според нея по този въпрос могат да се пишат научни трудове. Тя призова фокусът за достъпната среда да не пада само върху столицата, а да е приоритет в цялата страна. И завършва с духовит инфраструктурен съвет "моля, не правете тези водещи линии така, че да ни водят в стени".

Чуйте целия разговор в прикачения звуков файл.