артизанското движение в България е организирано от Българската работническа партия /БРП/ по време на Втората световна война. Обхваща периода от 24 юни 1941 до 9 септември 1944 г. Изразява се в партизански действия срещу държавната власт в България, включително терористични нападения. Целта им е установяване на работническо-селска власт като форма на диктатура на пролетариата. По това време в страната е установен военновременен режим наричан от някои автори "авторитарен монархически режим”, от други - “монархическа диктатура”, а от трети - “монархически тоталитарен режим”.

Партизанското движение е съставено почти изцяло от просъветски и прокомунистически активисти, като практически представлява въоръжено крило на БРП, поне до лятото на 1943 г. Във въоръжената дейност са привлечени много леви земеделци, криминални елементи, както и активисти на лявото крило на македонското движение. Същевременно някои съюзници на комунистите в Отечествения фронт, по-специално: повечето лидери на социалдемократите, се отнасят отрицателно към партизанското движение, отхвърляйки неговата ефективност и целесъобразност. Според някои автори, земеделците, особено тези от БЗНС „Пладне“ масово навлизат в партизанското движение, тъй като БЗНС „Пладне“ е първата партия, която взема решение за въоръжена борба, още през 1940 г., техният брой сред партизаните е малък. Според някои автори, в сравнение с партизанските движения в съседните страни, българското се откроява с почти изцяло комунистическия си състав.

Партизанското движение е подчинено на съветските интереси, като до нападението на Третия райх над СССР, комунистите водят агитация в полза на германо-съветското приятелство и на страните от Оста. До навлизането на съветските войски в страната през септември 1944 г. движението не успява да придобие значими размери, но през следващите месеци играе важна роля като източник на кадри за администрацията и репресивния апарат на установяващия се тоталитарен режим.

Веднага след започването на военните действия на Източния фронт българските комунисти, направлявани от Коминтерна, започват курс на въоръжена борба. За разлика от окупираните страни, където партизанското движение е насочено срещу окупатор, в България то е насочено срещу собственото правителство, което е официален участник в Тристранния пакт, поради което е съюзник на Третия райх по време на Втората световна война. Този факт дава отражение върху размаха, целите на движението и конфликта, който има характер на гражданска война. Организационната структура на движението е Централната военна комисия на БРП, а от пролетта на 1943 г. е т. нар. Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА). Политическата му организационна структура, от лятото на 1943 г., е Отечественият фронт. Участници в партизанското движение са партизани, ятаци, помагачи, членове на бойни групи и нелегални. Държавната власт и нейните поддръжници използват за партизаните и наименованията „шумкари“ и „шумци“.