Когато самоиронията е безусловна, а гражданската позиция поднасяна директно, може да сте сигурни, че от другата страна е Милица Гладнишка.

Актрисата, която умее да разсмива от сърце от малкия екран, а и от сцената, за пореден път потвърди тези думи пред нас. Така, както го прави и навсякъде другаде - с онзи автентичен чар, през който всеки е склонен да капитулира доброволно.

В "Кой да знае" може да се убедите в това без съмнение. Там Милица е царица на импровизацията до такава степен, че превръща дори случайността в сценарист.

- При последния ни разговор ти пожелах да продължиш нататък с "Кой да знае", защото тъкмо приключваше първия сезон. Към днешна дата какво е различното? Колко е режисурата и колко импровизацията?

- Абсолютно, така беше. Беше добър пророк. А за режисурата – категорично няма как да е, всичко е импровизация. Нещо, което се ражда на момента. Зависи кой какво ще каже и подаде, за да се завърти лаф… Може операторът да се спъне или някой в публиката да кихне. Всичко е въпрос на случайности.

- Понякога сте на принципа "дайте да се пошегуваме, та да си кажем истината"…

- (смее се) о, да, но мисля, че българската публика вече е гърмян заек, както се казва – наясно е, че дори и да си казваме по някой път нещо по-силно или тежко, си личи и колко се обичаме.

Всичко е под формата на майтапи, черен хумор и самоирония. Нищо не може да ни уплаши и да ни засегне.

- Адмирации за самоиронията, защото хората на изкуството по дефиниция имат по-изострена чувствителност и его.

- Така е, но ние се забавляваме, защото сме открити и естествени. Не пренасяме комплексите си на сцената или на малкия екран. Всеки човек има комплекси за това как изглежда, дали ще се изрази правилно, ще отговори ли на въпросите, дали няма да го сметнат за глупав, скучен.

Ние нямаме такива комплекси. Изобщо не ни интересува за какви ще ни приемат. И точно това те освобождава по някакъв начин и ставаш весел, забавен, изобретателен, понякога даже и дързък в шегите и коментарите си.

Мисля, че точно това привлича хората – не се притесняваме, че ни дават по телевизията. Не се притесняваме за собственото си его и репутация. Все пак сме интелигентни хора, не обичаме тежките простотии и шеги, но гледаме да се забавляваме максимално.

- Означава ли това, че при теб няма тема табу?

- По принцип няма, но все пак има някаква естетическа граница, която когато я прекрачиш, вече не е телевизия, вече не е шоу. Да речем да говориш за своите проблеми, да се цупиш или прекалено силно да политизираш нещата.

Интуитивно усещаме тази граница и държим всичко на едно допустимо ниво. Разбира се, понякога сме на ръба, особено Пъдев (Христо Пъдев) и Сашо (Сашо Кадиев).

- Да, обикновено словесните стрелички в коментарите основно са насочени към Пъдев и Сашо Кадиев.

- (смее се) да. Но въпреки това аз се радвам, че те са толкова смели, защото нашето общество в днешно време стана твърде лесно обидчиво. Не може да се пошегуваш нито с дебелия, нито с гея, нито с мачото, нито с любовника, нито с русата, нито с чернокосата, нито с ниския, нито с високия. Всички се обиждат.

А всъщност хуморът е това – понякога да пречупваш недостатъците в другия през смеха и заедно двамата да се надсмеете на нещо си. В този смисъл ние развиваме здравословна хумористична среда.

- Наистина ли не поглеждаш в отговорите или просто си много любознателен човек с разностранни знания – и най-вече с услужлива памет?

- Любознателен човек съм. Толкова много знания не се попълват със зубрене в кратък период, няма как. Аз от малка - във всяка стая у дома имахме огромно количество книги, репродукции на художници. Отгледана съм с класическа музика. Някак още от тогава съм попитала толкова много знания.

Да не говорим, че аз самата четях много – научна фантастика, исторически книги, митове и легенди. Признавам обаче, че съм малко назад с друга литература, към която спадат, например "Червено и черно" на Стендал, някои от книгите на Стайнбек. При мен по-скоро са били водещи наука, история, фантастика, природа, космос, изобразително изкуство и древни цивилизации.

И до ден-днешен чета постоянно за нови открития през телефона, някакви интересни факти. Дори и да не ги разбирам, ги чета, интересно ми е.

И ето ти един куриоз. Една нощ наскоро не можех да заспя. И започнах да си гледам телефона – попаднах на новина за японския премиер, която наричат "Желязната лейди". На следващия ден това се падна като въпрос в "Кой да знае". А всички знаем, че "Желязната лейди" наричат Маргарет Тачър, обаче аз бях прочела това за японския премиер – и не можех да повярвам, че това се случва. Всички бяхме в шок. Но ето – случайност.

- Много често изпяваш даден отговор и всеки път, когато те чуя си мисля за „Като две капки вода“, където вече веднъж си била, но нищо не се знае, нали?

- О, разбира се, бих го направила. Там имам само приятели и обожавам всички от екипа. С най-голямо удоволствие пак бих се хвърлила в тази задача, която е и огромна отговорност. Не само имитираш природата на човека, а и неговия глас.

Трябва да си и актьор, и певец – и не просто добър актьор и певец, а човек, който до такава степен може да владее гласа си и тялото, че да бъде хамелеон. Това е съвършено различен талант. Малко хора го умеят.

Не смятам, че аз го умея. Мисля, че горе-долу успявам до някаква степен да имитирам, но има велики имитатори, които са несравними.

- А би ли се хвърлила в друг тип води – например стратегически игри?

- Там е работата, че в живота аз не съм добра с лъжите и манипулациите. Ако нещо не ми харесва, си казвам открито, вместо да изчаквам дипломатично да се случи.

Мисля, че не бих се справила успешно заради това. Но пък ще се забавлявам на макс, ако ми се случи.

- В началото на разговора ни каза, че в "Кой да знае" не се политизира, но пък политиката е навсякъде около нас, влияе на всичко. Знам, че ти имаш изразена гражданска позиция.

- Да, така е, аз ходя по протести, вече ми е писнало, защото съм безкрайно разочарована от политическия елит. Първо, че допуснаха в Народното събрание да влязат неграмотни и глупави хора, лишени дори от морал, камо ли от образование, подвластни на жестока корупция. За съжаление България няма късмет с политици.

Имаме прекрасни учени, спортисти, артисти, лекари, изобретатели, художници, каквото се сетиш, но не и политици. Алчността е прекалено голяма и не знам докъде ще го докараме така. Неграмотни, алчни и брутални хора да управляват.

Или ще се разпаднем като държава, или ще се стигне до гражданска война. Не ми се иска да вярвам, че до там ще се стигне, но натам вървят нещата.

- Ние и по ковид пандемията бяхме в политическа хватка, а после ни се наложи отново да се учим как се живее… Сега нямаме ковид, но имаме други рестрикции, с които се съобразяваме, нещо, което пречи…

- То постоянно го е имало. То се вижда. Некачествено построени пътища дават човешки жертви. Едно неглижирано здравеопазване дава човешки жертви, заяви тя пред "Блиц".

Хората може би започват да осъзнават, че има необявена война срещу самия народ в България – заради алчността на тези, които управляват. За тях очевидно чуждия живот не представлява нищо ценно.

Не можеш да знаеш, че хора умират заради корупцията – и да си седиш на топло, получавайки голяма заплата. Нужно е само да не се краде. Поне не толкова много. Хайде, да кажем, крадеш, но не толкова много.

Вижда се едно пробуждане в хората. Но те, така или иначе, се нуждаят от лидери. Ако ги има тези лидери, те ще ги следват. И да видим докъде ще стигнат нещата.

- Да завършим отново с хумора, с който започнахме – говориш за лидери, а аз в "Кой да знае" виждам даже трима.

- Много добре го измисли даже. Когато смехът е истински, непресторен, може да бъде голяма сила.