Докато излежава присъда за военни престъпления, издадена от Нюрнбергския трибунал, Алберт Шпеер пише своите мемоари. „Третият райх отвътре“ e свидетелски разказ за най-висшите етажи на нацистката власт и вътрешните механизми на Райха от един от неговите най-важни функционери  – главния архитект на Хитлер и министър на въоръжението на нацистка Германия в разгара на Втората световна война. За разлика от мнозина други, Шпеер не отрича вината си и търси отговор на въпроса как човек като него, който никога преди не се е интересувал от политика, се увлича по крайна идеология като националсоциализма. 

„Пишейки тези мемоари, внезапно проумях една поразителна истина: до 1944 г. много рядко – всъщност никога –намирах време да помисля за себе си, за това какво правя и как живея. Днес, гледайки назад във времето, имам чувството, че тогава буквално нещо ме бе връхлетяло, беше ме откъснало от здравата почва и ме бе направило подвластен на множество чужди сили.“

Шпеер предоставя голямо изобилие от факти, които читателят не би могъл да открие другаде, задълбочен анализ и проникновен поглед не само върху детайли от отношенията и борбите за власт между високопоставените фигури в партията, но и от личния им живот.

„За избора на филми Хитлер се съветваше с Гьобелс. Най-често гледахме онези, които по същото време се прожектираха в кината на Берлин. Хитлер предпочиташе леки и забавни филми, в които ставаше дума за любов и за живота във висшето общество. С нетърпение чакаше да му доставят всички филми с Емил Янингс и Хайнц Рюман, Хенри Портън, Лил Дагоувър, Олга Чехова, Зара Леандър или Жени Юго. Вариететните сцени с изобилие от голи женски крака също му доставяха огромно удоволствие. Често гледахме чуждестранни филми, включително такива, които не бяха показвани на германските зрители. Рядко се прожектираха филми за спорт и алпинизъм, а за животни или пътешествия – никога. Хитлер беше равнодушен към комедиите, за разлика от мене, тъй като по онова време много харесвах филмите с Бъстър Кийтън и Чарли Чаплин. Германската филмова индустрия не произвеждаше достатъчно филми, за да можем да изпълним дневната си квота от два филма на вечер.“

Като главен архитект на Третия райх по това време Шпеер подробно обяснява големия интерес на Хитлер към архитектурата и изграждането на монументални сгради в големите немски градове, които да свидетелстват за величието на Третия райх подобно на античните строежи, напомнящи за възхода на Римската империя.

„Държеше чертежите да се преработват по няколко пъти и дори по време на строителството настояваше за промени в някои детайли...

Хитлер обичаше да повтаря, че целта на неговото строителството е да се предаде на потомците духът на неговото време. „За великите исторически епохи ни напомня преди всичко тяхната монументална архитектура – философстваше той. – Какво ни е останало от римските императори? Какво щеше да свидетелства за тяхното съществуване, ако не бяха оцелели построените от тях здания? От време на време всички нации неизбежно преминават през периоди на слабост – твърдеше той, – но и по време на най-големия упадък тяхната архитектура беше свидетел на отминалата слава. Естествено, новото национално съзнание не може да се пробуди само чрез архитектурата. Но когато след продължителен период на инертност отново се възражда чувството за национално величие, тези паметници са най-впечатляващото доказателство за приемствеността със славното минало. Ето, Мусолини например може да посочи сградите на Римската империя като символ на героичния дух на Рим и да запали своята нация с идеята за съвременна империя. Нашите архитектурни творби също трябва да говорят на съзнанието на хората за една бъдеща Германия, която започва от днес.“ Докато излагаше аргументите си, Хитлер не пропускаше да подчертае колко е важно качеството на строителството, за да бъдат архитектурните паметници вечни.“

Не по-малко внимание в своите спомени министърът на въоръжението на нацистка Германия отделя и на геополитическите аспекти в историята на Третия райх. Мнението на Хитлер за съюзническа Италия не е тайна. Според Шпеер обстоятелствата, а не вярата в правотата на съюзника, принуждават фюрера да вземе страната на Мусолини: 

„След злополучната му визита в Италия през юни 1934 г. Хитлер беше престанал да вярва на италианците и на тяхната политика, но все още хранеше известни илюзии по отношение на Мусолини. Сега съмненията му се бяха засилили. Много добре си спомняше един пункт от политическия завет на Хинденбург: Германия никога повече да не влиза в съюз с Италия. По настояване на Англия Обществото на народите беше наложило на Италия икономически санкции. Беше настъпило време, разсъждаваше Хитлер, да се вземе решение на коя страна да застане – на страната на англичаните или на страната на италианците. Трябва да мислим в дългосрочна перспектива, казваше той. Имал готовност да стане гарант за целостта на колониите на английската империя, но само срещу едно глобално споразумение – това беше неговата любима идея, която оттук насетне често щеше да повтаря на глас. Но обстоятелствата не му оставиха избор. Хитлер застана на страната на Мусолини. Въпреки общото в идеологиите и напредъка в личните им отношения за него това решение не беше лесно. След това дни наред мрачно повтаряше, че е бил принуден да предприеме тази стъпка. Още повече се успокои, когато след няколко седмици стана ясно, че санкциите, които най-после бяха гласувани, не бяха особено строги. От това Хитлер заключи, че нито Англия, нито Франция са склонни да рискуват и се стараят да избегнат всяка евентуална заплаха. Неговите собствени действия, които впоследствие бяха оценени като безразсъдни, бяха продиктувани точно от тези съображения.

Западните правителства се оказаха, както коментираше той, слаби и нерешителни.“

Причината немската нация да не се е превърнала в световен хегемон до онзи момент Хитлер открива на най-необичайни места:

„Хитлер беше силно впечатлен от една история, която му била разказана от делегация на високопоставени араби. През VIII в. мюсюлманите се опитали да проникнат в Централна Европа през Франция, но били отблъснати в битката при Поатие. Ако арабите бяха спечелили тази битка, обясняваше Хитлер, днес светът щеше да изповядва тяхната религия, тъй като според постулатите на исляма истинската вяра се разпространявала чрез меч и подчинявала всички народи. Тогава германците щели да бъдат наследници на тази религия, която идеално подхождала на техния темперамент. Хитлер казваше, че поради своята расова малоценност в дългосрочен план арабите завоеватели нямало да могат да се приспособят към суровия климат по нашите земи и да държат в подчинение по-енергичните местни жители. Така че в крайна сметка не арабите, а ислямизираните германци щели да застанат начело на мюсюлманската империя.

Хитлер завършваше своите исторически разсъждения със забележката:

„Разбирате ли, най-голямото ни нещастие е, че изповядваме неподходяща религия. Защо например не сме приели религията на японците, за които саможертвата за родината стои над всичко? Мюсюлманската религия също ни подхожда много повече от християнството. Защо сме избрали именно християнството с неговото смирение и мекушавост?“

Може би най-точното описание на мемоарите на Шпеер дава Джон Толанд, автор на „Адолф Хитлер. Пълната биография“ и носител на „Пулицър“ :

„Книгата вероятно е сред най-важните лични немски свидетелства за войната, както и един от най-ценните текстове, писани някога за явлението Хитлер. Тя запознава читателя с  живота в нацистка Германия, представен на няколко нива: обкръжението на Хитлер, идеологията на националсоциализма, сферата на военната промишленост и вътрешния свят на Алберт Шпеер.“

***

Из „Третият райх отвътре“ от Алберт Шпеер

     Тогава дойдоха изборите на 5 март. Само след седмица от Берлин ми се обади областният ръководител Ханке. „Бихте ли дошли в Берлин? Тук със сигурност ще се намери работа за вас. Кога най-рано можете да пристигнете?“ – попита той. Смених маслото на малкия ни спортен автомобил BMW, натоварихме в него куфар с най-необходимото и цяла нощ карахме до Берлин. Въпреки че почти не бях спал, още на сутринта отидох при Ханке.  „Веднага трябва да се срещнете с Доктора. Той много държи да видите неговото министерство.“

В резултат на тази среща Гьобелс и аз официално влязохме в красивата сграда на Вилхелмсплац, дело на прочутия архитект от XIX в. Карл Фридрих Шинкел. Там имаше стотина души, които чакаха нещо – може би появата на Хитлер. Те поздравиха новия министър на пропагандата. Изпитах усещането – и не само на това място, – че в Берлин започва нов живот. След продължителната криза хората бяха изпълнени с енергия и надежда. Всички бяха наясно, че този път се очакват сериозни промени в кабинета. Беше дошло времето за решителни действия. Хората се тълпяха на групички по улиците. Напълно непознати си разменяха банални забележки, смееха се и одобряваха политическите промени, докато в същото време партийната машина незабележимо и безмилостно си разчистваше сметките със старите си политически противници, а стотици хиляди трепереха от ужас заради своя произход, религия или убеждения.

След като обиколихме цялата сграда на министерството, Гьобелс ми възложи да направя цялостно преустройство и да изготвя проект за преобзавеждането на няколко ключови помещения, сред които бяха неговият кабинет и заседателните зали. Той ясно ми даде да разбера, че трябва да започна веднага, без да чака да се пресметнат разходите и без да си прави труда да провери дали разполага със съответните средства. Както се оказа впоследствие, това си беше истинска авантюра, тъй като още не беше отпуснат бюд­жетът за новосъздаденото Министерство на пропагандата, а какво остава за ремонт на сградата. Постарах се да изпълня възложената ми задача с подобаваща почит към интериора на Шинкел. Според Гьобелс обаче резултатът не бил достатъчно впечатляващ. След няколко месеца той възложи на мюнхенската фирма „Обединени работилници“ (Vereinigte Werkstätten) да преобзаведе помещенията в стил „презокеански лайнер“.

Ханке си беше осигурил влиятелния пост „секретар на министъра“ и с голяма вещина управляваше приемната в новото министерство. Случайно забелязах на бюрото му скица на декорите на нощния митинг по случай 1 май, който трябваше да се състои на Темпелхоферфелд. Дизайнът подразни както революционните ми, така и естетическите ми чувства. „Повече прилича на украса за среща на стрелкови клуб“ – възкликнах възмутено. Ханке отговори: „Ако можеш да предложиш нещо по-добро, направи го.“

Още същата вечер скицирах голяма трибуна, а зад нея – три огромни знамена, опънати на дървени подпори. Всяко от тях беше по-високо от десететажна сграда: две от знамената бяха черно-бяло-червени, а по-средата – знамето със свастиката. (Идеята ми беше много дръзка, тъй като при силен вятър знамената щяха да се издуват като корабни платна.) За подсилване на ефекта те трябваше да бъдат осветени от мощни прожектори. Скицата ми беше незабавно одобрена, а аз се бях придвижил с още една крачка напред.

Преизпълнен с гордост, показах рисунките си на Тесенов. Но той упорито се придържаше към идеала си за „занаятчийски стил“. „Мислите ли, че сте изобретили нещо ново? Много ефектно, нищо повече.“ Но както ми съобщи Ханке, Хитлер бил много въодушевен от декора – въпреки че Гьобелс побързал да си припише идеята.

Няколко седмици по-късно Гьобелс официално се настани в резиденцията на министъра на изхранването и земеделието. Почти се наложи да използва сила, тъй като Хугенберг упорито настояваше, че къщата трябва да остане на негово разположение, докато националсоциалистическата партия не получи министерския му портфейл. Спорът скоро приключи, тъй като на 26 юни Хугенберг излезе от състава на правителството.

Възложиха ми да ремонтирам резиденцията, но трябваше да направя и пристройка с просторен хол. Без да се замислям, обещах, че всичко, включително допълнителното помещение, ще бъде готово след два месеца. За да ме пришпори, Гьобелс каза, че Хитлер не повярвал, че ще се справя в толкова кратък срок. Организирах работата в три смени, които работеха 24 часа. Всички строителни дейности бяха синхронизирани до най-малката подробност. През последните дни включих в работата голям вентилатор, за да изсъхнат по-бързо стените. Накрая сградата беше обзаведена и предадена точно на обещаната дата.

За украсата на дома на Гьобелс взех от директора на Берлинската национална галерия Еберхард Ханфщенгл няколко акварела на Нолде. Гьобелс и жена му останаха много доволни, но дойде Хитлер и сурово ги разкритикува. Министърът незабавно ме привика и обяви: „Тези картини трябва веднага да се махнат; те са просто невъзможни!“

През първите месеци след завземането на властта поне някои от модерните направления в живописта, които през 1937 г. щяха да бъдат заклеймени като „упадъчни“, все още имаха шанс за оцеляване. Това до голяма степен се дължеше на Ханс Вайдеман, стар партиен член от Есен, удостоен със златна партийна значка, който оглавяваше отдела за изкуство в Министерството на пропагандата. Без да подозира за историята с акварелите в дома на Гьобелс, той беше организирал изложба на школата на Нолде–Мунх и я препоръчал на министъра като образец на революционно и националистическо изкуство. Гьобелс, който вече имаше горчив опит с тази школа, наредил компрометиращите картини веднага да бъдат свалени. Вайдеман отказал да се подчини и беше понижен в длъжност. Помня, че тогава бях поразен от сервилниченето на Гьобелс и се чудех защо го прави. Имаше нещо свръхестествено в абсолютния авторитет на Хитлер дори пред най-близките му съратници даже и когато ставаше дума за различия в художествения вкус. Гьобелс буквално пълзеше в краката му. Но всички бяхме в една лодка. Аз също, макар че харесвах модерното изкуство, мълчаливо приех присъдата на Хитлер.

Почти веднага след като завърших къщата на Гьобелс, бях повикан в Нюрнберг. Беше юли 1933 г. Подготвяше се първият митинг на партията, която вече беше управляваща партия. Победоносният дух трябваше да присъства дори в декорите на събитието, но местният архитект не успял да се справи със задачата. Откараха ме в Нюрнберг със самолет и там нахвърлих скиците. Не бих се похвалил, че преливах от нови идеи, тъй като по същество дизайнът наподобяваше украсата за митинга на 1 май. Вместо огромни знамена предложих над Цепелинфелд този път да се извисява гигантски орел с размах на крилете над тридесет метра, прикован към дървена рамка като пеперуда в ученически класьор.

Ръководителят на Нюрнбергската организация не посмя сам да вземе решение относно моя проект и ме изпрати да се консултирам с щаба в Мюнхен. Носех и съпроводително писмо, тъй като извън Берлин никой не ме познаваше. В щаба се отнесоха много сериозно към архитектурните декори за празника. Буквално минути след като пристигнах в Мюнхен, вече седях в луксозния кабинет на Рудолф Хес с папка със скиците ми в ръка. Той не ми даде възможност да кажа и дума. „По този въпрос само лично Фюрерът може да вземе решение.“ Проведе кратък телефонен разговор и се обърна към мен с думите: „Фюрерът е в апартамента си. Ще ви закарат при него.“ За пръв път усетих привличащата сила на думата „архитектура“ при управлението на Хитлер.

Спряхме пред жилищен блок до театър „Принцрегентен“. Качихме се на втория етаж и ни поканиха във вестибюл, претъпкан с нискокачествени сувенири, очевидно получени като подарък. Обзавеждането също говореше за лош вкус. Появи се адютант, отвори някаква врата и каза безизразно: „Влезте.“ След малко вече стоях пред Хитлер, могъщия Райхсканцлер. Пред него на масата видях разглобен пистолет – явно си чистеше оръжието. „Оставете рисунките тук“ – нареди той. Без изобщо да ме поглежда, отмести частите на пистолета настрани и започна да разглежда рисунките ми с интерес, но без да каже нито дума. Накрая произнесе само: „Одобрявам.“ Нищо повече. След това Хитлер отново се съсредоточи в пистолета си, а аз, доста озадачен, излязох от стаята.

В Нюрнберг бяха изненадани, когато им докладвах, че съм получил одоб­рение на проекта лично от фюрера. Ако организаторите на митинга предварително знаеха, че Хитлер ще разглежда като омагьосан скиците ми една по една, то за Мюнхен щеше да замине цяла делегация, а аз – в най-добрия случай – щях да бъда поканен да присъствам някъде в последната редица. Но тогава малко хора знаеха, че архитектурата е любимото хоби на Хитлер.

***

Вярваме, че всички вие, както и ние, имаме нужда не само от новини за четене, но и от литература - качествена, истинска, любима!

Включете се в поредицата „Любимата ми книга е...“ като ни изпратите откъс и кратко резюме на своята любима книга - като съобщение на страницата ни във фейсбук или на имейл [email protected].

***

Любимата ми книга е...: „Руските невидими армии”