Художникът Стефан Божков е добре познат на почитателите си, но тези, които за първи път ще се докоснат до неговите произведения, ще преживеят незабравимо пътешествие, наситено с ирония, френски шик, фина чувственост, красота и висока проба естетика.

Tой представя четвъртата си изложба в пловдивската галерия „Червеното пони“, където част от интериора стават 19 платна и серия от монохромни фотографии, озаглавена „Жените на Париж“.

Още с прекрачването на прага на галерията окото на ценителя забелязва, че Стефан Божков и този път не е изневерил на начина си на претворяване, използвайки предимно смесена техника върху черна акрилна основа.

Ахроматичният цвят, негова запазена марка, се отличава рязко в уютното цветно пространство на галерията. Такива са „Банкетът“, „Ловци на трюфели“, „Кадрите тишина“, „Язон и аргонавтите се връщат със златното руно“ и много други. Но в никакъв случай черното не навява тъга или страх, напротив.

Черният цвят в картините на Стефан е много дълбок и плътен. Като да навлизаш в пещера или тунел и сякаш търсиш нещо, за да го откриеш. Точно като в картината му „Закуска“, в която ти трябват минута-две, за да забележиш двете ръце – метафората за човешкия стремеж.

 „Merci“ и „Halo, it’s me“ пък, като всичките му творби, се отличават с фин хумор и ирония, като си играят и с посланията, и със зрителя. Точно като самия Стефан Божков, който сякаш не приема себе си на сериозно, но категорично подчертава значенята с майсторство.

От всички платна на маестрото лъха изящна еротика, а картините му с части от женското тяло приличат повече на актова фотография, отколкото на картина. Забелязва се, че в творбите женските лица липсват, но други части от тялото на жената са по-интересни.

Приятна изненада е и серията черно-бели снимки, които художникът лично е правил, озаглавена „Жените на Париж“. На тях са запечатани жени с рокли, жени с панталони, с шапки, с пуснати коси, в гръб, седнали или прави. И тук личи бохемската естетика на Стефан Божков. Монохромните снимки са изчистени от внушенията, които понякога създават ярките и несъответстващи си цветове. Така можем да се насладим на формата, сюжета и уловения момент, без нищо друго да разсейва вниманието ни.

Той неведнъж е споделял, че е частичен далтонист към зеления цвят. Затова веднага прави впечатление триптихът „Зеленият път“. Общото с романа на Стивън Кинг е, че не всичко е такова каквото изглежда. Стефан е разположил в три картини осветена зелена ивица от голф игрище – пътят, който трябва да измине топката, за да попадне в целта си.

Зеленото или „пускането на зелено“ е кулминацията в голфа. Това е и моментът, в който топката преминава през съвършено окосена трева, на която се правят най-прецизните удари. А Стефан Божков е нарисувал точно онзи момент, в който дори чуваш затаения шепот на публиката преди победния удар на играча.

„Свободата е най-важна за мен, не мога да се впиша в едно нещо, не мога да влизам в рамка“, споделя Стефан.

Това е и една от причините той да не поставя заглавия на своите изложби. А и някак не е възможно, защото всяка една негова творба е отделна чувствена вселена, забъркана от метафори, различни детайли, цвят, послания, игра на форми, предадена с аристократизъм, виталност, бохемство, нежност, красота и много, много чувственост - всичко, което е нужно на един живот.