Само ден след като спечели бронзов медал в Антхолц, Лора Христова все още говори за успеха си с изненада в гласа. В ефира на „Ники Кънчев Шоу“ по Дарик радио тя призна, че емоцията още не е отшумяла.

„Честно казано, още не мога да го осъзная“, каза тя ден след състезанието. „Тежи. Определено тежи. Повече от другите, които съм получавала.“

По думите ѝ обаче истинската тежест е в годините подготовка.

„Костваше ми много лишения – личен живот, излизане с приятели, постоянно сме на лагери в чужбина“, заяви Лора Христова. „Когато другите са на море, ние сме на Белмекен – на ролки.“

Подготовката ѝ през лятото включва по около пет часа тренировки дневно – сутрин ролки със стрелба, следобед фитнес и допълнително бягане или колоездене. Според нея постоянството е в основата на резултата.

Без очаквания, но с пълен контрол

Скокът в класирането е впечатляващ – от далечни позиции преди години до подиума днес. Христова обаче подчерта, че е стартирала без излишно напрежение.

„Стартирах без никакви очаквания. Бях концентрирана единствено върху стрелбата и техниката. Не съм мислила за абсолютно нищо друго“, каза тя.

Тя завърши без грешка на стрелбището – ключов момент в надпреварата.

„Преди първия изстрел правя повече вдишвания. Между всеки изстрел – по две къси дишания“, обясни Лора Христова.

Според нея психическата устойчивост е била решаваща.

„Може би липсата на големи външни очаквания помогна. Но аз самата имам много високи изисквания към себе си и това понякога ми тежи“, призна тя.

Моментът на осъзнаването

Интересното е, че радостта идва със закъснение.

„Франциска Пройс попита кой е взел медал от България. Тогава осъзнах, че съм останала трета“, разказа Христова. „Обърнах се и казах, че най-вероятно съм аз.“

Медалът ѝ бе връчен от Екатерина Дафовска – символично предаване на щафетата в българския биатлон.

„Беше магическо усещане“, заяви Лора Христова.

„Дадох всичко от себе си“

На въпрос дали е имало резерв за още по-предно класиране, тя отговаря спокойно:

„Винаги може и по-добре, и по-зле. Но реално дадох всичко от себе си. Това беше най-доброто, което можех да направя.“

„С упоритост, постоянство и вяра. Най-вече вяра – така се сбъдват мечтите“, каза тя в края на разговора.

А медалът? Той тежи. Но, по думите ѝ, си струва всяка жертва.