„Ботушът” или как губим ангела в себе си

Новото предизвикателство на ДТ „Стоян Бъчваров” към публиката е „Ботушът” - пиеса на Лило Петров, внук на легендарния български писател Димитър Димов и син на Теодора Димова, чийто роман „Поразените” беше адаптиран за сцена от Стоян Радев ГеК и вече няколко години пълни зали в цялата страна.

Режисьор на „Ботушът” отново е Стоян Радев, но този път персонажите са мъжки. В ролите ще видим Константин Соколов, Недялко Стефанов, Николай Божков и Станислав Кондов.

Преди двете премиерни представления пред микрофоните в Дарик Варна застанаха Стоян Радев ГеК, Константин Соколов и Недялко Стефанов. Чуйте целия разговор с тях, а ето и акцентите от него:

Стоян Радев ГеК, режисьор:

„Ботушът” се оказа реплика на „Поразените”, без да е програмирано или да е някаква целенасоченост. Събитията от двете пиеси са свързани, но са различни гледни точки към едно и също нещо.

Пиесата е написана от Лило Петров по всички закони на драматургията. Когато започнахме работата с него, разчистихме всичко, което е твърде конкретно за България и за това време – 9 септември 1944 – март 1945. Решихме нарочно да го направим, за да се освободим от историческия контекст и да се занимаваме с човека по принцип – онзи, който е „лошия”, и другия - „добрия”.

Недялко Стефанов в ролята на Петър:

Понеже сме само мъже, има такава силна енергия, че усещам яростно израстване.  Млад съм и нямам никаква представа какво е било през соца, но тази пиеса ми помогна много да разбера самото мислене и нещата, които са се случвали и са се правили. Зверско е било...

Константин Соколов в ролята на Симеон:Усещах зверска психическа болка по време на репетициите. Голям зор е излизането от образ след това. Хващам се вечер, че седя и продължавам да плача. Просто историята е такава, че ако имаш някаква минимална чувствителност, няма как да не го преживееш. Затова казвам, че за мен беше и е ужасно емоционално тежко, в добрия смисъл...

Стоян Радев:

„Ако не си падате по исторически тежки сюжети, ако предпочитате леки комедии, които да ви разтоварят от тежкото ежедневие,  при всички положения елате да гледате „Ботушът”. Ще ви даде емоция, която леките неща няма да ви донесат, но ще се почувствате по-добре след като изгледате това представление. Това не е реклама, все пак всеки човек избира къде да отиде и какво да гледа. Заради битуващото „Ах, колко тежък ми е денят, че искам нещо да ме развесели!”. Да, само че могат много неща да те развеселят, а малко неща могат да те разбутат из вътре, за да потърсиш ангела в себе си, ако си го затулил някъде в пазарската чанта, пълна с праз, в сметката за телефон в джоба и в мисълта как да си платиш тока. Тогава ще видиш, че това са ти малки проблеми и те са разрешими. По-големите са, ако си загубиш ангела...”

ПРЕМИЕРА

"БОТУШЪТ"
от Лило Петров
режисьор Стоян Радев Ге.К.
художник Даниела Николчова
композитор Калин Николов
вокали Деница Серафим
плакат, графичен дизайн Славяна Иванова
фотограф Тони Перец
видео Ангел Кунев

В ролите:
Петър – КОНСТАНТИН СОКОЛОВ
Бачи – НИКОЛАЙ БОЖКОВ
Симеон – НЕДЯЛКО СТЕФАНОВ
Георгиев – СТАНИСЛАВ КОНДОВ

Гласовете на Красимир Добрев, Христо Колев, Димитър Костадинов, Траян Лечев, Стоян Радев.

ас. реж. Владимира Иванова
звукооператор Делян Апостолов

Спектакълът не се препоръчва за лица под 14 год.!

Лило Петров:

Времето, когато площадите бяха преизпълнени с народ, който скандираше „45 години стигат” и пееше „Комунизмът си отива, спете спокойно, деца”, остана далеч назад. Хората от моето поколение нямат никакъв спомен нито за онези 45 години, нито за началните години на прехода, които за нас бяха детски сън.

В училище се преподаваше много повече за извращенията на националсоциализма, отколкото за нашия социализъм. Знаем откъслечни неща за него от родителите си, от семейната ни история. Върху разказа за тоталитарното минало тихомълком се наложи един друг фалшив разказ, който изпълва някои с носталгия. С “Ботушът” се опитвам да разкажа на поколението си за престъпленията на тоталитарния режим, да проумея механизмите им, да запазя във времето поне малка част от безбройните истории, които избледняват с всеки изминал ден.

Трудно е да се говори за убитите, измъчваните, изселените, репресираните. За неосъществените съдби, за изкривените животи, за унизителните компромиси, за бодряческите комсомолски рапорти, за кварталното доносничество, за другарските съдилища. За повсеместното бездарие, обуто в ботуши.

Но този разговор става все по-належащ, при това не само заради паметта, а и заради времето, в което живеем. Именно сега, когато опасността от повторение е по-голяма отвсякога, трябва да се вглеждаме в процесите, довели отделни човешки същества до изстъпления отвъд най-страшните ни представи. Защото някога и те са били деца.