77 години от смъртта на цар Борис III

28 август 1943 г. е един от най-трагичните моменти в историята на Третата Българска държава. На този ден 77 години по-късно, отбелязваме годишнината от кончината на цар Борис III. Цар Борис III е изключително обичан от българското общество и е изпратен от стотици хиляди в последния си път. Траурната процесия е на 5 септември 1943 г.

БГНЕС публикува отново част от анализа на историка академик Георги Марков, направен специално за агенцията преди 3 г., когато за пръв път бе показана фотосесията, запечатала траурната процесия.

Смъртта на цар Борис III е изненада за нас българите, защото в разгара на Втората Световна война ние сме разчитали на държавния глава, че ще извади този път България от войната, без да претърпим национална катастрофа. Като имаме предвид, че той умира на 49 години и преди това е бил в добро здравословно състояние, като изключим ишиаса, който е лекувал от времето на Първата световна война, това е една драма за нас българите, за нашата национална съдба.

Цар Борис III умира на Голяма Богородица, а поклонението пред неговите тленни останки е цели 5 дни в храма „Свети Александър Невски“. За това време 379 000 души са свели глава пред ковчега му. Опашката започвала от храма „Свети Александър Невски“, минавала покрай Академията на науките, после – по бул. „Цар Освободител“, по улица „Раковски“ и стигала чак до площад „Славейков“.

Няма такова грандиозно поклонение не само в българската, но и в балканската история. Това са били хора, дошли не само от София, но и от цялата страна. Българите са наричали своя цар „Г-на с меката шапка“, защото често са го виждали по различни краища на България да ходи така облечен. След поклонението на 5 септември 1943 г. се е състояло и траурното шествие. То започнало от храма „Свети Александър Невски“ и минавало по „Цар Освободител“. След това то продължавало до вече несъществуващата улица „Търговска“, „Княгиня Мария-Луиза“ и чак до Централна гара. От там с влак тленните останки на монарха са транспортирани до Кочериново и до любимия му Рилски манастир, където Борис III е погребан по негово желание, без да е оставил писмено завещание.

Едно от най-впечатляващите неща е съставът на процесията. След оръдейния лафет с ковчега на царя са били царица Йоанна и княз Кирил, сестрите княгини Надежда и Евдокия, забулени в черно, а също и сестрата на царица Йоанна – принцеса Мафалда Савойска. Малко след погребението тя става жертва на Хитлер и Гьобелс, които я обвиняват, че нейният баща, италианският крал Виктор Емануил III, който само преди един месец е свалил от власт Мусолини, този път е отровил зет си цар Борис III. Това, естествено, не е вярно. Самата Мафалда има трагична съдба – загива в концентрационния лагер Дахау от британските бомби. След представителите на царската фамилия следват останалите официални лица, които са гости на погребението. Това са представителите на Тристранния пакт. От името на фюрера присъства великият адмирал Ерих Редер, до него е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, който е началник-щаб на действащата германска армия Вермахта, следват представителя на Японската империя и на Мусолини, който въпреки че е свален от власт с помощта на Хитлер, се е окопал в Северна Италия. Най-общо – това са представителите на силите на Оста Рим-Берлин-Токио. След тях на траурната церемония са представителите на по-малките съюзници на Райха – Финландия, Словакия, Унгария, Румъния и Хърватия.

На съюзниците е отредено видно място, за да се подчертае, че, въпреки смъртта на Борис III, Царство България ще остане в състава на Тристранния пакт. Следващата група са военните аташета. Има многобройни представители на българското духовенство, което е много тясно свързано с царя. Всеизвестно е, че монархът е покровител на Българската православна църква. Той редовно се е застъпвал за нея, когато са се правели бюджетите на Царство България, първо – за армията, а след това - за бюджета на Светия Синод. По тази причина той е бил много уважаван от духовенството и миряните. Трагедията на цар Борис III е била в това, че той не е вярвал в победата на германското оръжие.

Вече е имал горчивия опит от фронтовете на Първата световна война и казвал: да, германците са най-добрата армия, организирана и обучена, но Германия няма ресурс да води война срещу останалия свят. Българският монарх не е вярвал в победата на Германия, особено след като Хитлер напада Съветския съюз. Борис III е държал да бъде Цар Обединител, както го нарича народът, след като в периода 1940-1941 г. си връщаме не само Южна Добруджа, но и Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Но той е бил реалист и също е казвал: по-добре да запазим малкото, отколкото както баща ми се хвърляше наведнъж да осъществи националния идеал за обединение. Цар Борис III е много различен от своя баща – бил е разумен. Още през 1943 г. той вече разбира, че България попада в съветска зона. Малко по-рано, през май 1942 г. народният комисар по външните работи Вячеслав Молотов подписва с Уинстън Чърчил съюзен договор в Лондон, в който се дава правото на санитарен кордон на Сталин спрямо Германия. Този санитарен кордон включва Финландия, Прибалтика, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Без Гърция, защото на последната Чърчил много държи заради морските комуникации на Британската империя в Средиземно море и Суецкия канал за Индия и Австралия. Царят е знаел, че ние ще бъдем предадени в съветската зона, това е бил неговият кошмар. Когато Борис III се завръща от срещата си с Хитлер във Вълчата бърлога, състояла се на 14-15 август 1943 г., при кацането на самолета на летище „Враждебна“ казва на брат си Кирил: „Моето представление свърши. Някога ние спасихме царството, но този път няма да го спасим“.

Дори със сърдечна криза цар Борис III изкачва връх Мусала. Но вече усеща своята обреченост. Монархът вижда края на България, не само на династията, но и на царството. Борис е българският цар, който е роден в България, възпитан е в България, воюва по фронтовете на България и умира в България. Той чувства България като свое отечество и е виждал, че тя ще попадне в съветската зона, ще бъде болшевизирана, което и става през 1944 г.

На 9 октомври на Московската конференция Чърчил отстъпва на Сталин 80% съветско господство в Царство България, което ние преживяхме 45 години. След смъртта на цар Борис III Регентският съвет не е в състояние пълноценно да изпълнява функциите си. Същото важи и за правителството на Добри Божилов. От една страна цар Борис III си отиде рано, на 49 години, но от друга - това бе една достойна смърт и остави добър спомен сред народа си.