Продължаваме да ви запознаваме с новите 40 до 40.
Днес в "Следобедният блок" гостува Михаил Христов - параолимпиец, двукратен световен шампион в скока на дължина.
Михаил Христов ти си нарицателно за смелост. Много се радвам, че си тук. Позволи ми да кажа част от твоята визитка. Параолимпиец, който притежава 2 световни титли на скок дължина, нанесъл е 8 поправки на европейски рекорд, множество други постижения, на корицата на Men’s Health..
Михаил: Завършил право.
Добре дошъл! Част от “40 до 40” колко ти остават докато навършиш 40?
Михаил: Доста! Около 20 години, малко по-малко- 15.
Как възприемаш изобщо попадането си в това общество “40 до 40”?
Михаил: Аз първо искам да ви благодаря за номинацията. Не знам кой я е отправил точно, ще разбера и ще го поздравя лично. Изключително съм горд. За млад човек подобна номинация наистина е гордост, радост.
Напълно я заслужаваш! Хората, които не могат да те видят и не те познават най-вероятно не знаят, че губиш двете си ръцете си при нелеп инцидент, когато си малък.
Михаил: Да, когато бях на 14 години. Волтова дъга от един трансформатор ме удря и, за съжаление, оставя доста сериозен отпечатък в живота ми. Но благодарение на родителите, приятелите успях да продължа напред.
Казах, че си синоним на смелост. Имаш ли проблем, тежи ли ти на сърцето, когато говориш за този инцидент?
Михаил: Не, защото аз съм го приел. Не се срамувам, не е по моя вина, така че е нормално да говоря за това нещо. Всеки един човек на мое място се приема, но не с нарицателното - човек с увреждане или инвалид, а просто човек като всички останали.
Останалото са някакви абсолютно ненужни етикети.
Михаил: Точно етикети.
От колко време се занимаваш със спорт?
Михаил: Професионално вече 5 години. И тук искам да спомена, че бях чувал коментари: “Как така професионално без 2 ръце?”.На първо място, побеждавам здрави състезатели в България. Ставал съм световен шампион. Стадионите са пълни, когато имаме състезание. Само да спомена като факт, че на параолимпиадата в Лондон стадиона е бил с 80 000 души. Така че това е един професионален спорт.
Естествено, че е професионален спорт и изобщо атлетите параолимпийци са изключителни хора. Казват, че като ти бъде отнето дадено сетиво, го компенсираш с друго- сила на духа, устрем. Можеш ли да направиш тази разлика в теб, този преход?
Михаил: Изградих спокойствие да гледам напред. Много е важно да гледам напред, защото съм имал моменти на отчаяние, на депресия, но знам, че не трябва да се застоявам. Трябва да правя всеки път нещо ново, да се развивам в душевен план и във физически. Това ме дърпа напред. Точно увреждането ме кара да продължавам напред, а не да се отказвам.
Ще ти кажа нещо, което ми направи много силно впечатление. Гледах преди време един филм за спорт murderball- ръгби за хора на колички- изключителни спортисти, които не могат да се движат. Един от тях, който голяма звезда в Съединените щати разказва, че този инцидент е най-важното за него в живота му, най- доброто, защото му е оказало какъв характер е, какъв човек е, иначе можеше никога да не разбере що за човек е какво се крие вътре в него. Силно ли ти се струва това?
Михаил: Не е силно. Намирам го за абсолютно нормално, защото като ме питат: “Би ли се върнал до инцидента и да не го преживееш отново например-минеш от другата страна?”, няма как да се случи.
Странен е този въпрос..
Михаил: Да, странен е, но аз отговарям така: “Ако не беше станал инцидента, нямаше да преживея много неща.” Най-нормалното - нямаше в момента тук да си говорим двамата.
Замислих се колко много неща всъщност си преживял- този пълен стадион, за който ми разказваш, овациите. Съвсем различен човек можеше да бъдеш. Какви погледи срещаш като те видят хората?
Михаил: Ето днес ходих до един магазин и една жена ме поздрави и каза: “Здравей, радвам се да ви видя.” В първия момент казах: “Познаваме ли се?” и тя отвърна: “Не, но аз ви познавам.” Виждам добри погледи. Виждам, че хората наистина се радват на това, което правя. Подкрепят ме, доколкото е възможно, разбира се. Рядко срещам негативни погледи.
Чудя се дали изобщо срещаш такива?
Михаил: Има, нормално е.
Притеснени, извърнати погледи настрани или..?
Михаил: Не, извърнати. Интересно е, че много хора дори не разбират, че съм с протези в началото. Трябва да мине определен период от време или да ме познават отпреди това, за да разберат. Защото аз се държа съвсем нормално, аз се здрависвам, подавам ръка, не чакам някой да ми помогне, не спирам на инвалидни места.
Шофираш ли?
Михаил: Да, шофирам. Даже колата е долу пред радиото.
Ако те спрат полицаи странно ли те гледат?
Михаил: Не, единствено всеки път ми правят забележка за колана и аз трябва да дам едни дълги обяснения защо съм без колан. Позовавам се на закона и ме разбират, но ми са задавали въпроса: “Как караш без колан?” и аз казвам: “Заповядай, седни, ще направим едно кръгче тук.” Като споменахме кола, имам една екстремна идея за лятото да се кача на мотор или на АТВ. Много хора реагираха доста негативно, но аз ще го направя. Аз какви ли не щуротии не съм правил.
Сигурен съм, че ще го направиш. Аз и друго си мисля, изобщо не ти трябва който и да обръща внимание на протезите, нито да извръща поглед, защото трябва да те гледат в очите, да те слушат какво им говориш, какви постижения имаш, останалото е част от живота.
Михаил: Прав си, когато говориш с някого не го гледаш в ръцете или краката, гледаш го в очите. Не е ок да се прави разделение на хората с увреждания, без увреждания. Но се прави, за съжаление. И в България продължава да е проблем.
Но хора като теб и специално ти даваш много добър пример за притеснени хора с различна степен на промяна на физическото в тялото. Като видят тебе какво правиш и това им дава мотивация. Това е много важно.
Михаил: Като каза мотивация, аз съм се срещал с деца с увреждания, с деца от домове, отделни хора и това им обяснявам, че живота продължава и никой няма да ги чака. Няма бавен влак. Всичко се случва на момента. Или хващаш влака, или го изпускаш.
Чакай да те питам нещо техническо, гледах ти снимки от състезания с една червена протеза. Тя специална спортна ли е?
Михаил: Да, тя е изцяло карбонова, много лека протеза. Правиха ми я в София. Благодаря на доцент Иванов, защото той лично ми я направи и вече доста време не ми е изневерявала, ако мога да кажа така, защото натоварванията, на които я подлагам са огромни. Аз работа и в фитнес с тежки уреди, с тежки машини и имам случай на счупена карбонова протеза. Но в спорта на първо място, като в Формула 1- гумите, за мен е ръката. Без нея съм за никъде.
Имаме няколко въпроса, които задаваме на всички хора от “40 до 40”. Сега ще те питам за тях. Сменяме ъгъла на нашия разговора. Кажи ми най-ценния урок от родителите..
Михаил: Всичко с времето си! Изчакай, не бързай. Всичко ще си дойде на мястото. Нито есента ще дойде по-рано, нито залеза и изгрева ще дойдат по-бързо.
Каквото трябва да се случи, ще се случи. Хубав урок е това. Да го предадеш на децата си един ден!
Михаил: Аз го предавам и на хората, и на приятели, и на познати. Точно това им казвам. Изчакайте, не бързайте!
Ако имаше филм за теб как щеше да се казва?
Михаил: В преследване на щастието. Даже го има като заглавие филма, но наистина това ще е заглавието.
Ти си бърз обаче. Настигаш го щастието, нали?
Михаил: Надявам се, да. Времето ще покаже.
Искам да променя.. Как довършваш това изречение?
Михаил: Искам да променя негативното мислене на хората и застоя.
Има застой, нали? Забелязваш го в някои хора, които си стоят на едно място..
Михаил: Има, но той е точно в тяхното мислене. Трябва да мислим по-разчупено. Ако трябва даже работата си да сменим понякога. И това се налага за нещо по-добро.
Да се предизвикаме сами?
Михаил: Да, има изключително много примери дори от световен мащаб точно с хора, които решават сменят си работата и успяват.
Като малък исках да стана..
Михаил: Голям човек.
Какво значи голям човек? Разкажи ми! В преносно значение ли го казваш или какво имаш предвид?
Михаил: В преносен смисъл, разбира се. Винаги моите мечти са били по-необикновени. Аз съм искал да стана министър - председател и космонавт.
Какво ти пречи?
Михаил: Нищо не ми пречи. Всяко нещо с времето си. Аз от малък много обичах да чета книги, вестници. Това беше много странно, че аз на 10 години четях вестници. Нямаше “Хари Потър”. Имаше стари книги и това ми беше заниманието- четене на книги.
Добре, питах те като малък какъв искаш да станеш, а сега вече като пораснал към какво гледаш?
Михаил: Този въпрос вече ме накара да се замисля.
Нарочно те предизвикам с този въпрос неочаквано.
Михаил: Към какво гледам? Към едно по-добро бъдеще. Ето, “40 до 40” можем да го променим. България се нуждае от млади хора, успешни хора, мотивирани хора. Това искам да променя.
Особено като са заедно като са общество, както в случая. Добре, 8 поправки на европейския рекорд. Докога ще го поправяш този рекорд? Сложи една и да няма нужда от поправка!
Михаил: За съжаление на някои големи отбори не им хареса, че ги побеждавам и решиха да ме вкарат в една нова група, което ще рече ако пуснеш видео на мое състезание ще видиш, че аз съм единствения атлет с 2 ампутации. Всички други имат една здрава ръка и една ампутация и то доста по ниско. Така че прекратих този рекорд, но ме чака един друг в новата група, който той е 7 м. и 58 см., но има време и за него.
Естествено, че има време за него, даже и за по-големи има. Много се радвам, че ни беше на гости.
Михаил: И аз благодаря за поканата!
Чест и удоволствие беше за мен! Михаил Христов- спортист, атлет, уникален човек. Радвам се, че беше тук. До нови срещи!
Михаил: И аз се радвам!
