Писателят Захари Карабашлиев представи пред врачанската публика най-новия си роман „Последният ловец на делфини“. Събитието, което препълни Градската концертна зала с почитатели, се провежда в рамките на литературния фестивал „Враца – книжен град“.
След емоционалната среща авторът дълго раздава автографи и се снима с десетките свои читатели.
Веднага след представянето Захари Карабашлиев даде специално интервю за Дарик Враца, в което разказа за границата между реалността и художествената измислица, за тежките емоционални пропасти и за това как митологията спасява духа.
– Знаете ли, че има хора, които се разстройват толкова силно от смъртта на делфин, че спират да четат книгата и не могат да продължат напред?
– Да, разбира се, знам. Има неща, които веднъж написани, могат да бъдат прочетени или не, а понякога ни натъжават дълбоко. Искам да дам кураж точно на тези читатели, които са направили пауза в някоя по-тежка част от романа – нека продължат напред, нека извървят историята докрай.
По същия начин окуражавам и приятелите си, когато преминават през труден период в живота. Човек не бива да спира. Книгите са точно това – огледало на живота. Когато ти е най-тежко, трябва да намериш сили да продължиш да четеш, да живееш, да изпиташ всичко, което ти е отредено. Понякога трябва да удариш дъното, за да можеш да се отласнеш. Вярвам в това дълбоко и го споделям с всеки, защото самият аз съм преминавал през такива емоционални и психологически пропасти. От тях винаги излизаш по-силен, ако успееш да се спасиш.
– Разговорът ни тръгна в посока, която неизбежно води до въпроса: Колко от книгата е лична история и колко е художествена измислица? Кое ви беше най-интересно да пресъздадете?
– При мен нещата не се измерват в проценти. Истината е, че в тази книга всичко е 100% истина. Всичко, което четете, вече е било изпитано от някой друг – било е част от нечий реален живот, нечия трудност или непреодолимо бедствие.
В романа няма нито една история, която да е изсмукана от пръстите на автора, за да се превърне в удобен сюжет.
Едновременно с това бързам да уточня, че в книгата има и митологичен пласт, свързан с делфините. За него не мога да кажа дали е истина, или не. Този митологичен елемент обаче помогна на самия мен да излизам от тежките моменти, докато правех проучванията си в архивите. Изследвах съдбите на хора, преминали през лагерите и събитията след 9 септември 1944 г. Делфините някак ми помагаха да пиша и да преодолявам мъката, с която неизбежно се сблъскваш, когато четеш за толкова много човешко страдание. Изключително благодарен съм за това.
– Първото изречение в една книга винаги е най-трудно за автора. Спомняте ли си кое беше първото изречение, което написахте в „Последният ловец на делфини“?
– Това е изключително интересен въпрос. Обикновено аз пиша първото изречение най-накрая. Едва когато съм съпреживял цялата история, започвам да мисля за началото, което е много важно. Първото изречение, което ще прочетете в книгата, е буквално това, което написах миг преди романът да влезе в печатницата. Казвам ви го съвсем честно.
– Ще ми го издадете ли сега?
– Не (усмихва се).
– Добре, тогава ще си го прочета в книгата. И последен въпрос – следващата Ви книга продължение ли е на „Последният ловец на делфини“ или работите по съвършено нова история?
– Продължение ще има, вече работя по него, но следващата книга, която ще излезе, ще бъде съвсем различна история. Аз съм от авторите, които не могат да пишат една и съща книга през цялото време. Обичам да навлизам в непознати пътеки, да изпробвам нов стил, различен начин на изразяване и друго светоусещане. И слава богу, че е така.
– Много ви благодаря за този разговор! Пожелавам ви здраве и много вдъхновение!
