Венета Нейнска в предаването "Плюс един"

Всеки вторник от 19 часа „Плюс един“ ще предизвиква отличените в проекта „40 до 40“ да влязат в ролята на водещи и да представят в ефира на Дарик историята на една успешна личност в България. Така с всяко следващо издание ще прибавяме плюс един пример за гордост, една добра новина. Ко-водещ в предаването е Андрей Анастасов.

Празничното издание на "Плюс един" на 27 декември ни отнася в света на музиката с личната история на пианистката Венета Нейнска. Тя е завършва Националното музикално училище, а след това заминава в САЩ, където получава бакалаварската си степен в класа на световноизвестния пианист Джон Пери в Южнокалифорнийския университет. Завършва магистратурата си в Лондон при Джоун Хавил в „Гилдхол“. Венета е и един от хората зад проектите Music Lessons, Modo и „Концерти на възглавници“. Представи ни я Александър Хаджиев - фаготист и експериментален музикант, който е съосновател и основен организатор на мултижанровия фестивал „180 градуса“. Александър бе отличен в едно от изданията на „40 до 40“.

*Това е част от интервюто в текст, а цялото можете да чуете в аудио по-горе.

Андрей: Днес водещ е Александър Хаджиев-музикант, завършил Националното музикално училище “Любомир Пипков” през 2006г. и по-късно продължил във Folkwang University of Arts в Есен, магистратура във висшето музикално училище във Франкфурт на Майн. Поканен е да участва в лятната академия на Еnsemble Modern, където получава възможността да работи със световноизвестния композитор, обоист и диригент Хайнц Холигер. В България от 2 години организира и фестивала „180 градуса“. Здравей, Алекс, как се чувстваш в ролята си на водещ?

Александър: Странно, защото обикновено съм бил в обратната ситуация. Развълнуван съм, малко притеснен.

Андрей: Въобще не ти личи. Кого реши да поканиш тази вечер?

Александър: Поканих един много важен за мен човек, защото тя ме вдъхнови да направя фестивала „180 градуса“. Всъщност ние го започнахме заедно преди четири години, това е Венета Нейнска. Тя е пианист и организира много интересни проекти в София.

Андрей: Здравей, Венета.

Венета: Здравейте, аз много се вълнувам да съм тук, защото преди няколко години със Сашо започнахме заедно „180 градуса“. Разбира се не само двамата, а също и брат му Стефан и виолистката Елица Богданова. Мисля, че се получи много готин фестивал и всяка година става все по-добре.

Андрей: Какво представлява „180 градуса“?

Венета: Фестивалът еволюира бързи и всяка година е нещо различно. Започна като музикален фестивал, като идеята беше, че в София ще дойдат да свирят доста добри музиканти, които идват заради чистото удоволствие от правенето на музика. Основен критерий в първото издание беше тези музиканти да са много, много добри.

Александър: Историята започна с това, че брат ми беше говорил с Венета да направят фестивал, защото в София не се случват много неща с камерна музика, но се случват много неща с оркестри. С Венета се познаваме от преди това. С нея сме учили в едно и също училище, НМУ “Любомир Пипков”, но тя е малко по-голяма от мен.

Венета: Да, аз обаче не те помня. Ти беше малко, безинтересно бебенце в училище (смее се).

Александър: За теб, може би за други не (смее се).

Венета: И той не ме помни, да си признае.

Александър: Да, по-късно, когато брат ми започна да работи с нея, тя ме покани да участвам в един от нейните проекти- Концерт на възглавници. Тогава за първи път работихме заедно. Мисля, че се получи доста добре, аз бях на 20-21 години.

Венета: Да, това мисля, че беше първият сезон на Концерти на възглавници.

Андрей: А какво са Концерти на възглавници?

Венета: Това са концерти за семейства с малки деца, в които тези семейства и малките им деца могат да слушат класическа музика на живо, от професионални музиканти на много високо ниво. Преди 7 или 8 години в София такова нещо нямаше. Започнахме да правим тези концерти, като в първите сезони винаги представяхме различни инструменти. Тогава поканих Алекс, като фаготист и мисля, че се справи много добре. В последствие концертите се развиха много, започнахме да ги правим в по-големи зали. Концепцията с представянето на инструменти приключи преди няколко години, просто защото няма толкова много инструменти. Сега правим концерти с оркестри, с най-различни изпълнители и диригенти.

Александър: Това, което мен най-много ме вдъхнови в тези концерти е, че когато свирих произведения от Моцарт, например, малките деца пред мен рисуваха и имаха възможност да се чувстват свободно. Едно момиченце започна да танцува пред мен. Беше толкова натурално. Всъщност тогава осъзнах, че за един музикант това е най-добрата публика, защото децата нямат никакви скрупули за това, което се случва и са любопитни какво ще се случи. Моят опит с по-възрастната публика е, че една част от тях винаги идва с една нотка на скептичност.

Венета: Да, децата имат съвсем естествена реакция и те наистина идват на концерт, за да изпитат удоволствие и по никаква друга причина. Точно на концерта, на който Алекс свири, имаше един много интересен случай. Във втората част с контрабаса, контрабасистката свиреше едно много интересно произведение. Него не беше изпълнила много добре по време на първия концерт (по-рано през деня) и съответно децата напълно я игнорираха. Но на втория концерт го изсвири страхотно и те танцуваха. За мен това беше направо шокиращо, защото да танцуваш на модерно произведение за соул контрабас е много впечатляващо.

*Рубрика “Моето детство” с истории, разказани от самата Венета.

Александър: Караш ли още кънки?

Венета: За съжаление не карам кънки. Пианото е взело цялото ми внимание. Мисля, че не бях чак толкова добра с кънките и направих правилния избор.

Александър: Оттогава не си ли се качвала на кънки?

Венета: Качвам се, но от време на време. Може би някой ден ще стана по-добра.

Александър: Как избра пианото?

Венета: Чиста суета, както разказвах и в рубриката. Наистина исках да бъда като голямата ми братовчедка, която отиваше на сцената, с красивата си рокля, свиреше и всички и ръкопляскаха. И аз исках да бъда като нея.

Александър: Значи, заради роклята и славата?

Венета: Абсолютно (смее се). Аз смятам, че човек прави изборите, които трябва да направи, защото има нещо вътре в теб, което те подтиква към едно или друго. Поне аз се стремя в моя живот да следвам този вътрешен глас. За сега, мисля че ми се получава доста добре.

Александър: В музикалното училище, освен да учиш нормалните предмети, ти учиш и всичките музикални, които никак не са лесни. Как намираше мотивация да се справиш?

Венета: По наше време не беше толкова засилена математиката, ако трябва да сме честни, винаги учителите са проявявали достатъчно разбиране към нас. Те знаеха, че ние все пак трябва да свирим, ходихме постоянно и по конкурси. Отговорът на въпроса ти е сравнително прост. Отгледана съм като едно добро дете, което завърши с пълно отличие музикалното училище, не ми е тежало. Това, което си спомням и ми е било тежко е ранното ставане. До ден днешен не разбирам защо трябва да се причинява на децата и на младите хора и на когото и да било. Това да имаш учебна работа в седем и половина сутринта е чудовищно.

Александър: Тук напълно те подкрепям и мисля, че трябва да направим протест работният ден да започва от 12.

Венета: Мисля, че ще имаме страшно много последователи.

Александър: Много хора, които завършват музикалното училище спират да се занимават с музика след това. Какво те накара да продължиш, защото всички знаем, че е трудна професия?

Венета: На два пъти съм била на ръба да оставя музиката. Единият път беше непосредствено след завършването на музикалното училище, когато отидох в Консерваторията. Тогава преживях много голямо разочарование, защото на приемните изпити добрите музиканти ги приеха на последните места и не чак толкова добри музиканти ги приеха по първите, което за мен беше шок. Бях на 19 и смятах, че светът е едно добро място за живеене и получаваш това, което си заслужил.

Александър: А защо се получава така?

Венета: Хора, които избират в полза на едни, по някакви причини. За мен това наистина беше много неприятно и започнах да протестирам по мой си начин, а именно - да не свиря, да не уча и такива неща. Тогава се срещнах с един човек, който реално промени усещането ми към музиката и това ми нежелание да се занимавам с това. Години по-късно, след като завърших цялото си образование, се случи нещо друго, аз се върнах в България и бях принудена да правя какви ли не неща, но не и да свиря. Мисля, че имах нужда от тези няколко години, в които пианото да ми липсва и да се върна към него с пълна сила.

 

*Рубрика “Моят път” с истории, разказани от самата Венета.

Александър: Разкажи ни повече за Джон Пери.

Венета: Той е пианист, вече доста възрастен. Срещнах го в Германия, по време на един майсторски клас. Много се впечатлих от него и в последствие се оказа, че винаги е имал много българи в класа си. Той е американец, преподава в Лос Анджелис. Дойде в България на майсторски клас, където отидох непоканена и незаписана. Той беше много мил, отдели ми от собственото си време за репетиции, за да ми предаде урок. За благодарност, аз свирих безобразно, но той има едно много интересно качество- успява да прозре през човека и през музиканта и да види какви са твоите качества.

Андрей: Той ли беше човекът, който успя да те мотивира отново?

Венета: Той беше, да. След това мое безобразно изпълнение, той ми каза “От това, което ми изсвири нищо не можах да разбера, но искаш ли да дойдеш да учиш при мен”. Беше много интересно, защото до този момент не бях срещала такива хора. Дотогава мислих, че критерият за добра музика е да я изсвириш правилно, добре, точно и не смятах, че може да има нещо повече от това. Той видя нещо в мен, въпреки че аз не свирих добре, точно, красиво и правилно. След това заминах при него и той ме научи какъв е истинският смисъл на музиката и че далеч не е да изсвириш всички ноти, както са на страницата.

Андрей: Ти можеш ли да обясниш какъв е истинският смисъл?

Венета: Това е много голяма тема, със сигурност няма да мога да я обясня на кратко. Много писатели, поети и умни хора вече са казали, че чрез музиката се изразяват неща, които не можеш да кажеш с думи.

Александър: Може би, ако изсвириш едно произведение абсолютно перфектно то си губи от душата, но ако го изсвириш с малка грешка, но с цялата си душа има съвсем друг ефект върху публиката.

Венета: Да, много ми харесва това определение. Музиката може би е точно това, някакво продължение на твоята душа като изпълнител.

Александър: Живеейки в Лос Анджелис, с плажовете и слънцето, би трябвало доста добре да си се вдъхновявала.

Венета: Да ти кажа, за три години в Лос Анджелис, аз видях океана пет пъти. Бях толкова заета, че нямаше време за такива неща. В Щатите ученето в университет изобщо не е шега работа. Зает си постоянно. В този момент вече имах много сериозна връзка с бащата на моя син, който живееше в България и съответно всяка ваканция прекарвах тук. Океани, плажове и коктейли със сигурност са неща, които не бяха част от моето учене там.

Александър: Това е още един пример за това колко жертви изисква музиката. Но пък си научила много ценни неща там.

Венета: Така е, постоянно се връщам към нещата, които съм научила там, не само от Джон Пери и не само по отношение на пианото. В университета всичко беше на много високо ниво. Дори предмети като геология или старогръцка литература, които тогава искрено мразех, защото ми беше тежко и нямах време за всичко това. Колкото повече време минава си давам сметка, че това са много ценни неща и когато си ги учил на много високо ниво, те ти остават в главата за цял живот.

Александър: По-късно се местиш в Лондон. Защо ? Това, че беше по-близо до България ли и каква беше разликата между двете музикални сцени за теб?

Венета: Това, че Лондон е по-близо до България определено беше стимул. Не мога да кажа, че познавам добре Америка, наистина мога да говоря само за Ел Ей, където нещата са доста разпилени. Това е една огромна територия, в която стават много неща, но някак си не са толкова концентрирани, колкото в Лондон. В Лондон имах свободата да живея и да правя всичко, което искам: да свиря с когото искам, да ходя на каквито концерти си пожелая. Поради тези причини, Лондон към момента е любимият ми град. Като културна сцена, според мен е абсолютно ненадминат.

*Рубрика “Моето бъдеще” с истории, разказани от самата Венета.

Александър: Какво те накара да започнеш да се занимаваш с проекти, а не просто да преподаваш някъде?

Венета: Аз започнах с преподаване. Но едно води към друго и така се озовах с цяла кошница с проекти. Започнах с преподаване вкъщи, но се оказа, че е леко неудобно учениците да идват в спалнята, където беше пианото. Затова наех първото помещение. То пък се оказа твърде голямо. Мои приятели започнаха да ме питат за уроци по други инструменти. Най-интересният беше саксофон, не питай съседите как реагираха.

Александър: Чакай малко, ти си преподавала саксофон?

Венета: Не, не, поканих мои колеги, които да преподават с най-различни други инструменти. След това дойде идеята с „Концерти на възглавници“, които можехме да правим на същото място. Покрай Концерти на възглавници правихме и други концерти и мястото отесня, трябваше да се преместим. Но това са поредица от поводи. Причината предполагам е в мен и в моя характер. Не мога да стоя и да не работя, отегчавам се от еднообразни дейности. За мен винаги трябва да има нещо ново, което да се прави-нов проект, нови хора. Освен това много обичам да се вслушвам в хората около себе си. Те винаги споделят някакви интересни неща.

Александър: Тоест ти се вдъхновяваш от…

Венета: … Приятелите си, да.

Александър: Кой е първият ти самостоятелен проект?

Венета: Трудно ми е да отговоря, защото всичките преливат един в друг. Музикалното студио беше първото нещо. Беше интересно, защото преподавахме уроци на хора, които вече не са деца, но са абсолютно начинаещи, което преди 7-8 години в София беше супер странно. Аз като някой, който е прекарал три години в Ел Ей и две години в Лондон, за мен не беше странно. По цял свят е съвсем нормално на 30, 40 или 80 да започнеш да свириш на нещо или да учиш език, но за тук беше доста особено. Тогава аз реших, че музикалното студио ще специализира именно в това, в хора, които вече не са деца. В това да им се осигурят подходящи условия и добър и разбиращ преподавател.

Александър: Имаше ли интерес към цялото нещо?

Венета: Да, абсолютно. Това беше много популярно място за младите хора, които идваха за уроци по различни инструменти.

Андрей: Съществува ли до сега?

Венета: Да, но аз вече не съм част от него. Сега съществува под името Music Play и вече е самостоятелно.

Александър: Какви са най-важните стъпки, които един музикант може да предприеме, ако иска да осъществи собствен проект в София или в България като цяло?

Венета: Според мен, първото нещо е да се запознаеш с това какво има, защото в София има страшно много неща. Много е лесно да родиш някаква идея и да си мислиш, че е страхотна и че никой не го е направил. Но според мен без да направиш едно сериозно проучване няма смисъл да стартираш нещо. Друго е, че е хубаво да потърсиш хората, които се занимават с нещо сходно в тази сфера и да се опиташ да се обединиш с тях. За мен това е проблемът с повечето нови културни събития в София- те се правят от малко хора и няма достатъчно публика. Тези събития просто са прекалено много и екипът, който стои зад тях не е достатъчно състоятелен, за да може да организира вниманието на хората към конкретния проект. Смятам, че едно от най-важните неща е колаборация. С хора, които мислят като теб и хора които се занимават с подобни проекти и идеи.

Александър: Следващият въпрос естествено е финансовият. Как да се намери подкрепа за нещо такова?

Венета: Аз винаги съм мислила, че такива идеи трябва да се планират по такъв начин, че ако не веднага, то в близкото бъдеще да се самоиздържат. Аз никога не съм била привърженик на тези финансирания, грантове и т.н., които се дават безвъзмездно. Смятам, че това е нещо, което не може да продължи много дълго време така. По отношение на финансирането мисля, че трябва да се мисли в посока, в която даденият проект да е устойчив, да се самоиздържа.

Александър: Бизнесът изкуство ли е според теб? Може ли нещо, което печели пари да бъде изкуство?

Венета: Абсолютно може, хората по цял свят го правят, просто трябва да се съобразяваш с определени неща. В крайна сметка, ако имаш ясна дефиниция за това, което искаш да постигнеш, ти ще го постигнеш.

Александър: Кой е проектът, който развиваш в момента?

Венета: Проектът се казва neynska.com, това е личният ми сайт като пианист и това е нещото, което за момента е най-важно за мен. Все още правя Концерти на възглавници, Концерти мотив, но това е нещото, върху което планирам да се фокусирам поне в следващите десет години.

Александър: А какво представляват тези „Концерти мотив“?

Венета: Поредица камерни концерти на модул, която е за пораснала аудитория. Това са концерти, които този сезон правим в камерна зала България и в тях отново гостуват много изявени млади музиканти, от различни краища на света.

Александър: Коя музика, композитор, период те вдъхновяват най-много.

Венета: Много лесен въпрос - Шуберт. Като бях много малка свирих едно произведение от Шуберт и тогава всички ми казаха, че свиря като голям човек. В България Шуберт не е много на почит. Смята се за лековат и не особено стойностен композитор. В последствие, когато завършвах образованието си, аз свирех все по-често Шуберт. Там ми беше лесно, не ми се е налагало да анализирам или специално да разбирам музиката. То си идва отвътре и ми доставя удоволствие и мисля, че мога да правя неща с тази музика, които не много хора умеят, колкото и нескромно да звучи.

Александър: А каква музика слушаш вкъщи?

Венета: Когато чистя, слушам Guns N’ Roses, задължително. Когато готвя, различни неща. Напоследък слушам много Ленард Коен, много харесвам Ела Фитцджералд и Луис Армстронг, Франк Синатра и всичките джаз стандарти. Това е музика, която много, много ми харесва.

Александър: Защо Guns N’ Roses точно докато чистиш?

Венета: Свързано е с някакъв спомен в Щатите, защото тогава имах едни два часа, всяка неделя, които се занимавах с битовизми. Имах един уокмен и на него винаги въртях този диск от Guns N’ Roses. И ми вървеше, беше ми готино, веселях се по този начин и това ми е останало като рефлекс.

Андрей: Кое е нещото, което най-много би искала да оставиш като следа?

Венета: Много важен въпрос. За мен най-важното нещо в културната ни сфера, не само в музикалната е един стремеж към качество, който за момента не виждам. Това е много ключово, за да има някаква промяна не само в тази среда, защото според мен, културната среда отразява всичко останало. Като цяло в живота на нашето общество, смятам че това е нещо, което всеки човек може да направи за себе си. Колкото повече човек се стреми да бъде по-добър, толкова повече расте вероятността всички тези неща, от които се оплакваме, да изчезнат.

***

Следете предаването „Плюс един“ на неговата уеб страница, Facebook, Instagram, Vbox  и с#азсъмплюседин #плюсединсити

„Плюс един“ се реализира с подкрепата на ACER Bulgraria и Dundee Precious Metals.