Свободата и Несвободата продължава да е основна тема на писателя Димитър Бочев. Това ясно личи в новия му роман „Опит за екстаз“, издаден от издателство „Сиела“. Това е поводът Бочев за пореден път да е на гости на Ники Кънчев. Двамата са стари приятели, защото Бочев е човек от който може и трябва да се учат всички. Животът му е достоен за телевизионен сериал, той е преживял какво ли не, познавал е и е другарувал с гигантски личности на своето време като Асен Николов, Георги Марков и Жельо Желев.
Бочев веднага отваря думи за „Опит за екстаз“ и за писането, като единствената форма на живот, до която той самият има достъп. За книгата си споделя, че се е концентрирал върху ония проклети въпроси, които тормозят човечеството още от библейските времена. Говори за смисъла на човешкия живот, борбата човек – човечество и личност – общност. Поставя и въпроса за богатството, какво всъщност ни прави богати, и говори за простичкия извод че, богати не ни прави онова, което притежаваме, не онова, което натрупваме, не онова в което се вкопчваме с нокти и зъби. То не е веществена категория и не е предметно понятие. Според Бочев, богати ни прави онова, което пропиляваме и това е нашето екзистенциално богатство. „Всъщност, същинското име на богатството е споделеност, онова, което пропиляваме попътно, без да ни боли.“ Да стигне до споделеността с околните обаче, може само човек, който се е себесподелил преди това. На въпросът дали човек, може да се себесподели в България и дали ще бъде приет, Бочев отговаря, че по всички въпроси българите са с различни мнения и в това има чар, защото там където има двама човека, които мислят еднакво, единият винаги е излишен.
За живота си като бежанец и това, което го е подтикнало в тази посока споделя емоционално „Реших да напусна страната, защото живеех в държава, в която пребиват по квартални участъци за един плахо прошепнат политически виц, в която могат да те изключат от университета, да те уволнят от работа, защото си черковал, или дори само заради неприличен вид. Такава държава не може да бъде моя духовна родина, няма как да бъде и моя национална родина, няма защо да бъде и моя географска родина.“ Когато осъзнава студената истина решава по един авонтюристичен начин, на своя глава, да напусне страната – това приключение намира своите очертания в новия роман на Бочев където има препратки, които напомнят за това време. Историята как писателят заминава за Холандия се оказва достойна са един хубав филм. Всъщност е замесена и жена, при това чужденка. Тя му помага да си издаде фалшив паспорт и да напусне страната като бежанец. „В чужбина аз открих своя духовен дом.“- споделя писателят. Този сценарий обаче, не завършва със щастлив край, защото се разделя с въпросната дама и веднага след промените в страната през 90-те години се връща отново в България. В романа може да се разчете това отчуждаването от родината, той самият е хроника на борбата на човека.
За ковид писателят шеговито споделя „Аз не се страхувам особено от него, явно той се страхува повече от мен. Така или иначе не сме си създавали проблеми взаимно.“ Съгласен е, че пандемията определено оказва своето влияние върху обществото и дори е написал няколко философски есета посветени на темата. Последното такова есе „Смисълът срещу вируса“, както и други творби на Димитър Бочев могат да се открият в сайта kultura.bg За писането авторът казва „ За мен писането е форма на живот, а не въпрос на избор или пожелателно явление. То е изход, форма на живот при това единствената форма на живот до която аз имам достъп. Аз пиша на вегетативно равнище, пиша така, както се потя. И ми се струва, че ако спра да пиша, ще умра физически.“ С написването на този роман, писателят опитва по-безбрежно да обхване всички тези екзистенциални въпроси, които сме унаследили от древността, всички тези въпроси за смисъла на нашето земно присъствие. Авторът знае, че те нямат отговор в рамките на земното, но вярва, че тяхното поставяне е път на себеосъзнаване, път към най-трудно постижимото, но най-насъщното необходимото, а именно - себепознанието. За себе си писателят споделя „За мен върховна инстанция е истината, аз съм безпощаден автор, преди всичко към себе си, така към и себепособните си, така и към мъртвите. Придържам се към принципа на Хилон- за мъртвите като за живите, или истината, или нищо.“ Асен Игнатов окачествява литературните опити на Бочев като поток на съзнанието. За романа „Опит за екстаз“ авторът, че е с труден за дефиниране жанр, не е повествование и в него за сюжет може да се говори само условно. Книгата е по – скоро набор от портетирани ситуации от емоционални душени състояния. „Опит за екстаз е моралистичен роман и се надявам, че звучи като изповед, а не като проповед.“ Писателят допълва, че един автор се представя на-добре, или най-зле, чрез сюжетите си „Книгите се мерят в дълбочина“.
На края на интервюто Димитър Бочев сподели и още една новина, че на път е още едно негово творение, на което се надяваме съвсем скоро да се насладим.
Притаили дъх, четейки „Опит за екстаз“ очакваме и романа „Белият слон“ отново с печата на „Сиела“.
Чуйте и вижте интервюто с Димитър Бочев тук
