Събитието е с вход свободен и ще започне в 19 часа на сцената на театъра. Негови водещи са Гергана Харитонова и Петко Койчев, които ще превърнат вечерта, посветена на Светослав, в своеобразен подкаст на живо с неговото специално участие.
- Пътят ти в театъра като че ли е предначертан. Още като гимназист стъпваш на сцената. Имаше ли желания за различни поприща?
Не. Класният ми ръководител в началното училище, по това време другарят Ботев, всяка година от първи клас ни е задавал въпроса какви искаме да станем като пораснем. Преди няколко години ми беше разказал, естествено аз съм забравил. В първи клас съм казал, че искам да стана артист, във втори клас съм казал – актьор, в трети клас отново артист. Това е разликата. Тогава началната степен беше до трети клас. През тези три години съм бил единственият от целия клас, който няма промяна в желанието от това да стане пожарникар, полицай, космонавт и така нататък.
По едно време много исках да уча психология и философия. Може би това е другото, което ме е влечало, но то си показа.
- Какво най-силно те привлече в театъра?
Няма нещо конкретно, което да ми се е случило, да съм видял и да съм казал „Аз ще бъда актьор“. Не и в гимназията. Някак си го бях приел като моето нещо и така.
Случва ми се да гледам спектакли и да ми се доиграе, да ми се прииска да скоча на сцената и да съм част от цялото.
- Разкажи повече за трансформацията по време на репетиционния процес на „Майстори“ от Рачо Стоянов, реж. Петринел Гочев! С този спектакъл се слага официалното летоброене на годините ти в театъра.
Този спектакъл дава начало на 20-годишния период, който отбелязваме сега, а именно 20-години изцяло на сцената на Драматичен театър „Рачо Стоянов“. Иначе самото начало е през 2001 г., след това имам малко опит в Кукления театър, после пак се връщам в Драматичния и идва казармата. От 2005 г. януари съм на щат в нашия театър.
„Майстори“ от Рачо Стоянов е първият процес, който започнахме. За първи път се запознах с Петринел Гочев. Много пъти съм разказвал, че това е наистина емблематичен и знаков репетиционен процес – много труден в началото. Петринел не ме харесваше, не ме поиска. От начало той искаше чираците да бъдат ученици от Тревненското училище по дърворезба.
Невена Митева му е казала, че тя държи да има поне един човек, който да отговаря за тях, защото те са младежи, деца и има нужда някой да ги събира. Тя е държала аз да се включа. Петринел малко с неохота ме прие и му личеше като се запознахме. Общо взето първия път ми каза, че в момента не му трябвам и като започнем работа на сцена, тогава ще ми се обадят.
- Как подходи тогава?
Спомням си обаче как му обърнах мнението, тъй като репетираме момчетата-чираци не могат да идват, понеже са на училище. Най-отпред на авансцената има сложена на дървени магаренца една много дълга талпа. По нея чираците с истински чукове и длета дялат. Когато дойдоха момчетата наистина правеха цветя и елементи, а аз правех само стърготини. Те ме учеха как да държа длетото, как да удрям с дървения чук.
Застанал съм на тази талпа по време на репетиция сам. Няма ги момчетата. Така се строи мизансцена, че над главата ми се случва един скандал между майстор Тихол и майстор Найден. Има едно рязко повишаване на тона и аз просто се наведох и се покрих с ръка. Тогава Петринел каза: „Ти какво направи?“. Аз казах, че е инстинктивно, защото когато се карат майсторите кой ще го отнесе – естествено чирака. Нормално е по това време майсторите да са ги потупвали. Децата не са били така стресирани, а учителите не са се отнасяли толкова психологически и либерално с тях.
Тогава с адекватните си реакции и присъствието си там, успях да обърна мнението на Петринел и така от една роля, която нямаше никакъв текст, се превърна в доста обединяваща. Защото представлението започваше с мен, в средата Петринел ми даде да чета един от най-хубавите текстове „Кондиката“ и на финала спектакълът завършваше отново с мой монолог. Той беше специално написан – едно писмо от чираците, които вече са се пръснали из цялата страна и пишат на майстор Тихол какво им е битието.
- За 20 години си видял и преживял различни ситуации, репетиционни процеси, стилове на работа и обстоятелства, които са съвсем противоположни. На какво учи такава динамика?
Много ми харесва тази динамика. Истината е, че това, че в театъра има краен срок много ми допада. Много съм му свикнал. Знам, че колкото и да е труден един репетиционен процес, колкото и мъчно да върви, а пък и добре да върви – винаги имаш един краен срок. Винаги идва премиерата – излизаш показваш го пред публиката, то заживява своя живот. След това се гмурваш в следващото предизвикателство, изцяло с нови хора, които да те водят. Дори и колегите да са същите, режисьорът ще бъде различен. Дори и колегите, и режисьорът да са същите, то пиесата е друга, жанрът, ролята, средствата, които използва героят.
Защото винаги съм се старал да бъде различно. Даже много пъти като усетя, че тръгвам да притеглям някой образ към нещо, което вече съм играл – като гласова характеристика, като поведение –умишлено се опитвам да избягам. Старая се всичко да бъде различно, защото публиката като те гледа и да си всеки път еднакъв, тя казва: „Този вече сме го гледали“.
Аз също така казвам. Има много добри актьори, които влизат, минават десет минути от представлението и нямам желание да продължа да гледам, защото вече съм го гледал – този глас, тази походка. Така, че тази динамика много ми харесва. Изминалите 20 години ме научиха да бъда войник и да бъда боец. Да не се отказвам, да знам, че трябва да бъде извървян този път, трябва да се постараеш, да го преодолееш, да го преминеш.
- Сподели някои различия!
Имал съм постановки, които са се случвали с такава лекота, че имаш чувството, че нещо не е наред, сякаш нещо не правиш. Такъв е случаят със „Специалист по гафове“. Там с Гундеров се работеше много леко. Нещата се случиха като песен и чак си мислех, че нещо не е наред, но просто Николай има такъв лек подход.
Сцена от спектакъла „Специалист по гафове“ по Франсис Вебер, реж. Николай Гундеров (от ляво на дясно: Гордан Коев, Петър Рангелов, Светослав Славчев, Димо Сава Димов), 2023.
Имало е постановки, които са вървели много трудно. Наскоро си спомних за един такъв случай с румънската режисьорка Дойна Меглеци – театър на абсурда, пиеса на абсурда – „Полет какво щастие“ от Дору Моцук. Този абсурден текст, написан на румънски, преведен на лош английски и от там преведен на български, съдържа реплики, които звучат така: „Ти не знаеш какво аз!“ А това няма нищо общо нито с предната, нито със следващата реплика. Не можем да си го навържем логически, питаме Дойна, тя самата с не много добър английски, разгръща английско-румънската пиеса гледа, чете и казва: „Така е!“. Не може да ни помогне по никакъв начин.
Почти до рев съм се докарвал, защото усещам, че съм в безпомощно състояние. Мисля, че тогава целият екип се чувствахме по този начин. Постановката не се игра много. Не повече от 5 до 7 представления в България. Но когато отидохме да я играем в Румъния, имаше огромен успех. Много ни харесаха. Може би защото и те не разбираха ние какво говорим, както и ние не знаехме какво говорим.
- Как би обобщил този опит?
За тези 20 години наистина съм видял различни методи на работа – и леки, и тежки, и режисьори, които пипат с кадифена ръкавица, и други, които едва ли не раздават тупаници наляво и надясно. Всичко е различно. Това е хубавото, че всеки път е нещо ново. Нямаш време да ти омръзне. Не като да си на работа на поточната линия и по цял ден правиш едни и същи механични движения.
Ако някой ми каже, че той е готов, че е научен, че е завършен актьор – няма да му повярвам. Ако каже, че с едно щракване с пръсти и си прави ролята – няма да му повярвам. Това по-скоро за мен ще значи, че не е актьор.
Да тръгнеш по истинския начин да изграждаш една роля, означава да намериш какви са слабостите на героя, тънкостите, проблемите, как той действа в конкретна ситуация, да разбереш какви са му маниерите – дали говори по-бързо, или по-бавно, да му намериш характерностите и темите, които го вълнуват.
Пак ще дам пример от Петринел. Той казваше, че това, че си на сцената, но в даден момент не участваш в действието, не го водиш, не означава, че можеш да спреш и да си починеш. Окото на зрителя се изморява в един момент да гледа там, където целенасочено го води действието и се отплесва настрани, където трябва отново да види нещо. Човекът, който е на сцената, трябва да живее през цялото време. Да изградиш пълния образ е това да му намериш начина, по който ще реагира във всеки един момент на сцената без значение дали той води действието, дали пряко участва. Това е процес, който всеки път започва от а-б.
- Бил си и в заместник-директорска позиция. Обръща ли се и как гледната точка към проблемите и процесите, когато човек застане от другата страна на организирането на дейността?
Малко се дърпах в началото. Невена Митева като ми се обади, отбивах въпроса един-два месеца. Накрая тя ми каза: „Аз те каня за заместник-директор ти ми се правиш на ударен, но наистина имам нужда от заместник и имаш една седмица да ми дадеш отговор!“ Такива бяха времената и хората в театъра, че разбрах, че трябва да приема предложението.
Да, променя се гледната точка. Някои неща започват да ти се струват съвсем като капризи. На мен и сега ми се случва понякога. Може би пък това са необходимите капризи – да си гъделичкаш егото с тях. Тогава се опитвах да угаждам на капризите, но не и да навеждам глава и да казвам: „Вие сте артисти и вие сте прави“. Тогава се опитвах да показвам на колегите, че и това не е така. Сега като председател на Съюза на артистите пак им се карам на колегите за това.
Ситуацията беше сложна. Попаднах в администрацията януари месец 2017 г. Тогава Мануела Панова, която отговаряше за програмата, трябваше да излезе в болничен и я нямаше. Артистичният ни секретар също отсъстваше по здравословни причини. Директорът замина за Стара Загора, за да поставя пиеса там и идваше веднъж в седмицата. Така аз заместник-директор на един ден трябваше да управлявам целия театър, да комуникирам с различни хора. Светла памет на Мануела, която не спря да работи и продължи да прави програмата. Кажи речи, целият театър беше на плещите ми.
Обичам да казвам, че човек се учи в боя. Когато влезеш леко, лежерно, когато никой не те натиска, не се изискват от теб, може и никога да не се научиш как се прави.
- Вдъхновението, което си почерпил от общуването и работата с дългогодишните актьори от трупата на театъра като Ружа Николова, Лили Димитрова, Станчо Димитров, Георги Чипариков, Илия Костадинов, Силвия Боева е оставило голям отпечатък върху теб. Какво е усещането ти, когато си спомняш за годините с присъствието на тези актьори?
Сякаш е в минал живот. Връщайки се назад, наистина са толкова дълбоки и далечни спомени, че наистина се питам в този живот ли беше.
Имах късмета да попадна в театъра, когато имаше едно здраво ядро. Това бяха колеги с много опит, които стояха много достолепно на сцената. Разликата в годините ни е доста голяма. Бяха видели много – и хубавото, и лошото. Помнеха времето когато в театъра са се разхождали по халати и всички са си имали гримьорни. Видяха и времето, когато нямаше никакво отопление в този театър и сигурно беше -20 градуса.
- Как гледаш на срещата с тях?
Тези хора са истинските мои учители. Илия Костадинов неведнъж ми е казвал, че актьорската професия е занаят, а занаятът не се учи, а се краде. Човек трябва да ходи и да гледа театър, защото така се учи и репликата на Илия е точно, че от лошите представления можеш да научиш повече.
В началото ми се струваше като конско, защото излизаме в почивка по време на репетиця и те започват: „Абе, това защо не го направиш по този начин!“, „Тука малко по така“ и аз седях и слушах като дете, на което някой постоянно му дава акъл. След това през годините това бяха разговори, които самият аз провокирах дори. Но преминах от страната, в която мълча и слушам, към страната, която участва в диалога. Вече да знам отговора – правя го така, защото опитвам да постигна ето какво.
Те ме научиха на всичко в театъра. Никога не съм седнал някой да ми чете правилник за вътрешния ред. Това бяха хората, които ми казаха – 15 минути преди репетиция, 1 час преди представление, 15 минути преди тръгване на автобуса за турне, че трябва да бъдем там, както и всякакви подобни писани и неписани правила. Ако искаш дори суеверия като това, че на сцената не се свири, защото ще те освирка публиката, че на сцената не се яде, защото ще те изяде публиката. До ден днешен си ги спазвам.
Сцена от „БожанкалииТЕ“ от Емилия Илиева, реж. Светослав Славчев (от ляво на дясно: Петко Койчев, Светослав Славчев, Илия Костадинов), 2024
- От няколко години периодично се захващаш и с режисура. Какво те предизвиква да слезеш от сцената и да седнеш на режисьорското място?
През 2005-6 започнах да работя с младежки, а през 2009 г. основах Младежко театрално студио „Гаргара“ към читалището в Русевци. Това ми даде възможност да експериментирам и да опитвам. Сс тези деца ми се наложи да започна да режисирам, да правя действени анализи и всичко, което прави режисьорът в театъра. С театралната студия имам няколко постановки.
После на едно събрание Невена Митева каза, че този сезон ще се поставят две камерни пиеси. Едната е „Пеперудите са свободни“, а другата „Двама на люлката“. Каза, че едната ще я поставя тя и че „Пеперудите са свободни“ ще предложи на друг колега, който има наум.
Може би след седмица-две ми звънна и каза: „Искам да ти предложа ти да направиш тази пиеса“. Дойде ми като гръм от ясно небе. Не съм търсил целенасочено да ставам режисьор. Просто ми се случи.
Прочетох пиесата и на първото четене казах – „не“. След това започнах да разсъждавам върху нея, да ѝ правя действен анализ, да си представям различни картини, какво наистина се случва. Видях, че пиесата е много хубава и актуална. Според мен те ще бъдат актуални още дълги години, без значение кога е писана. Промених някои неща вътре. По автор момчето свири на китара. Стори ми се банално сляп човек да свири на китара. Поисках той да прави нещо друго, да бъде художник. След това разбрах, че има слепи художници, но все пак е рядкост. Направих още някои вътрешни промени и се получи. Спектакълът е „Трудни за обичане“ и се играе почти десет години.
- Коя е ролята, която би играл винаги?
В тези 20 години съм имал постановки, които са се играли над 150, 170 пъти. Честно казано това не е лека задача. Особено когато се играят регулярно по няколко пъти на месец. След стотното и по-нататък започва да става леко досадно. Знаеш репликите и на колегите си. Случвало ни се е с Илия да водим този диалог „Ти защо каза моята реплика?“ и си сигурен, че репликата е твоя, а човекът си е казал неговата. Но дотолкова вече си знаем репликите и движенията, че става леко изморително. Затова не мога да кажа коя роля бих играл винаги, защото си давам сметка, че като станат двеста представления и вече няма да съм толкова убеден в нея.
- 20 години са много, но с оглед на възрастта ти, то предстои още много. Какво си пожелаваш в професионален план?
Пожелавам си да имам провокации, театърът да продължи да бъде това интересно колективно изкуство. Пожелавам си да се влюбвам в героите си, в партньорите си, в режисьорите, да има екип и да ми носи удоволствие, да носи провокация. Да продължа с трепет да влизам в театъра.
Разговаря – Емилия Илиева
