Пазарджик е бил тържище много преди да стане град. Получил е и името си точно от оживената търговия, която се е водела по тези места преди векове, когато наименованието му било Татар Пазарджик. Нещо повече – има категорични сведения, че е бил фактор в тази дейност заради ключовото си местоположение.

Оттук са минавали доста важни пътни артерии още от античността, припомня Александър Галунски, уредник в отдел „Нова история“ към Регионалния исторически музей. Включително т.нар Диагонален път или Виа Диагоналис – един от най-важните за Римската империя. Трасето е известно още като Траянов друм, а след Освобождението – като Софийското шосе.

Развитието на Татар Пазарджик като едно от ключовите тържища в страната преминава под знака на изключително благоприятното му кръстопътно положение – прави връзка между изтока и запада, припомня още Александър Галунски. В по-късни времена през него преминават важни транспортни артерии, свързващи Цариград със Западна Европа, така че в оживената търговия участвали не само хора от различни краища на страната, но и чужденци.

Този факт е останал в спомените на известни пътешественици. Ованес Томаджиян разказва, че организираният тук панаир привличал търговци от Белград, Скопие, Солун София, Варна. Константин Иконом пък споменава, че търговията ставала от Петровден до Света Богородица, а панаирът се наричал „мараш“.

Споменатият „мараш“ е любопитна част от историята на местната търговия. Думата е с турски произход и означава „пазар“. Марашкият панаир се провеждал на югоизток от града, край река Марица, в т.нар. Марашки кър, за което пък разказва известният изследовател на миналото на Пазарджик проф. Иван Батаклиев. Според него, на мястото някога е имало малък пазар, който се е разраснал до панаир. Историкът Александър Арнаудов предполага, че това се е случило през XVI век, когато е построен легендарният Куршум хан.

За Марашкия панаир свидетелства и възрожденецът Константин Фотинов, който пише, че тук се продавали „ориз, жито, вино, коприна, разни овощия“. Немският пътешественик Барт, географ по професия, разказва, че купувачи и продавачи идвали от Молдо-Влахия, от Сърбия и от Босна, от Цариград и Мала Азия.

Славата на Марашкия панаир се знаела и от централната власт, откъдето идвали крупни поръчки. През 1827 година Ибрахим бей получил заповед да набави 11 500 топа аба за ямурлуци. През 1829 година пък министърът на държавното топхане (на финансите) наредил да се купят 200 топа аба, разказват летописите.

Интересна подробност е, че в Татар Пазарджик се организирал и друг панаир, продължаващ от 15 август до 1 септември. На него се предлагали само отбрани луксозни стоки от колониалните страни.

През 1855г. произведените в Пазарджишко стоки участват в международното изложение в Париж. За парижани били изложени бели и черни аби, шаяци, селитра, картофи, лешници, синап за горчица, пише проф. Иван Батаклиев.

След Освобождението Пазарджик продължава да оправдава името си като търговски град. Дори в края на XIX и XX век, въпреки конкуренцията на западните стоки, българските занаяти продължават да се развиват.

Няколко тържища работели на пълни обороти. Едно от тях бил Главният пазар, разположен тогава около днешния площад „Съединение“. Там останал до 1904 година, когато огън изпепелява до основи повече от 300 дюкяна. Историята е отразена от д-р Константин Кантарев в книгата „Пролетта на един град. Пазарджишка мозайка“. Според разказаното, тогавашният кмет Георги Юртов, смел реформатор, като не могъл да убеди търговците и занаятчиите да се построи на мястото модерна чаршия, сам организирал подпалването на дървените постройки, а така все пак успял да постигне целта си. Палежът бил възложен на самите пожарникари. После била построена новата чаршия – по план, със солидни двуетажни сгради, хубава – каквато е и досега, свидетелства още д-р Кантарев.

Освен нея имало птичи пазар, житен пазар, говежди пазар, както и по-малки чаршии сред града към различните работилници – абаджийска, кафтанджийска, златарска, за манифактурни изделия.

Пазарджик има впечатляващо участие в първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 година. За да преодолее международната изолация, в която е поставена страната ни след поредицата от тежки войни, Стамболовото правителство организира изложението, като е решено то да се проведе в Пловдив. Приема се с международен ентусиазъм, а Татар Пазарджик не прави изключение. Още с обявяване на местата от града са подадени 594 декларации. Участието било със зърнени храни – пшеница, ръж, овес, царевица, просо, ориз, които са представени от сина на Станислав Доспевски. Изложени били и спиртни напитки: бели и червени вина, ракия, мента, коняк, ликьор, вермут, ром и други. Имало и индустриални култури: лен, тютюн, маслодайна роза. Животновъдството било представено с кашкавал, масло, биволско масло, лой, вълна, восък. Показани били и занаяти – абаджийство, мутафчийство, табаклък, дрехи – традиционните аби и шаяци, но и носещите духа на новото градски мъжки и женски костюми, юргани и други. Изкусни майстори участвали в изложението с луксозни стоки – златни накити, изящни прибори за хранене и пушене, съдове за храна и вода.

Управителят на пазара Стоимен Спасов си спомня, че по времето на соца тържището било едно от най-масово посещаваните места в Пазарджик, особено в двата пазарни дни – сряда и петък. Близката уличка „Гладстон“ била изцяло занаятчийска. Там можело да се видят бакърджии, кожари, сарачи, печкари, калайджии. Емблематичен за времето си бил ресторант „Байкал“, в който наред с работата посред бял ден се вихрели народни веселби с жива музика. Ключова роля имал и Оранжевият площад – при сегашната сграда на общината, на който спирали всички автобуси, а тържището на практика започвало чак оттам. На него се разрешавала търговия най-вече със земеделска стока. Идвали и търговци от Пловдивско, като част от тях предлагали синджири, юлари, хомоти и всякакви такъми за впрегатни животни. Явно тук им е било изгодно да търгуват. Тогава нямало пречка да се продават и животни, разказва още Спасов.

Във времето на планова икономика всички производители се задължавали да продават на еднакви цени, информативно изписвани всеки ден на черни дъски с тебешир.

Кметът Георги Терзов, управлявал града от 1991 до 1995 година, прави втората пълна промяна на пазара. Монтирани са нови, по-красиви навеси, телените маси са заменени с масивни от бетон, променен е цялостният облик, създадени са много удобства.

Интересна е и историята за приобщаването към пазара, вече като общинско бюджетно мероприятие, на още редица дейности – озеленяването, комуналните услуги, чистотата, Минералната баня. Тогавашното ръководство преценило, че след като се прибират пари от такси, те трябва да се ползват за поддържане на зелените площи, за хигиената на града, за обществени дейности. Така обхватът се разширил, а скоро бил регламентиран с решение на Общинския съвет.

Още по-любопитното е, че пазарът навремето бил и нещо като ларго за разходки на влюбени двойки, мястото с най-вкусните кебапчета и най-сладкия сироп.

Мария Димитрова е кореняк-пазарджиклийка. От първия работен ден в живота си се труди на пазара – вече 47 години. И е неговата жива история. Помни емблематичния за соца ресторант „Байкал“, край който били наредени зеленчукови магазини на ТКЗС-тата от региона. Цитруси се предлагали само в Показния магазин и само на Нова година.

Днес Централният пазар е съвременно тържище, което отдавна не е само кооперативно. В отделните сектори се продават местни плодове и зеленчуци, цитруси, пчелни продукти, варива, семена и посадъчен материал, цветя. На съседна улица са отделени сергиите за облекла, където човек може да си купи както дънки и маратонки, така и официални тоалети, включително булчини рокли. Може би само тук има сергии с пробна – пространство във вътрешността на сергията, прикрито с плътни завеси. Успоредната улица откъм полицията е мястото за търговци на домашен текстил – пердета, завеси, завивки, килими. До нея пък е зона за железария, малки битови електроуреди, водопроводни части, градинарски инструменти.

Хитовият в зората на демокрацията Руски пазар днес е в немилост – само там масите са празни, вероятно защото мястото е по-изолирано и не са атрактивни. Под натиска на индустриалното производство неминуемо залязва и занаятчийството. По специално обособената Алея на занаятите с еднакви жълти къщички все повече са наемателите търговци, а като представители на занаятите са останали двама ключари, по един златар и обущар. Повече ателиета на майстори има по околни пресечки, където човек може да намери шивачи, часовникари, фризьори и бръснари, работилници за поправка на битова техника. За удобство преди няколко години беше построена и обществена тоалетна, която се ползва безплатно. Изобщо – всичко си има.

Тържището е предпочитано от всякакви хора, но най-вече – от възрастните. Те са потребителите, винаги знаещи къде е най-евтино. Оценяват тържището като хубаво, но препоръката им е плочниците да се подменят с нови и по-равни, защото сегашните са много разкривени.

Работещите на пазара търговци пък като цяло са доволни, но имат и доста забележки. Единодушни са, че условията са добри. Оплакват се само от това, че големите вериги са отнели клиентите им, потокът от хора е намалял и след закриването на старата автогара.