Унаследява ли се бедността, какво означава цикъл на бедност, избират ли наистина бедните своята съдба, или това е територия на много по-дълбоки структурни и социални проблеми? С тези и други въпроси ни занимавам кампанията „Инвестирай в детството“, целяща да повиши обществената ангажираност по политиките, касаещи детската бедност в България, сред които и така наречената Европейска гаранция за детето.

Официалните данни, цитирани от социолога Алексей Пампоров, сочат, че в България около ⅓ от децата са в риск от бедност. Как „Гаранция за детето" на Европейската комисия може практически да помогне в преодоляването на този проблем, четете от интервюто с Пампоров:

Какви са критериите, според които едно дете може да бъде квалифицирано в групата на рисковите от бедност деца?

Критериите обикновено са свързани със статистически набирани данни за доходи и условия на живот. Евростат, а съответно и НСИ, приема дефиниции за хора в риск от бедност, съответно домакинства и деца в риск от бедност и деца в риск от бедност. Но подходът на Евростат е нерелевантен на детската бедност. Нещо повече - прикрива я със статистическа хватка, наречена „еквивалентна скала". По този начин всяко едно дете на възраст от 0 до 13 г. се брои за 0,3 души. Всъщност, еквивалентната скала на практика прави така, че многодетните домакинства да изглеждат значително по-малко бедни, отколкото всъщност са и съответно прави така, че децата в риск от бедност да изглеждат по-малко.

Има ли статистика колко са децата в риск в бедност?

Да, формално има официална статистика колко са децата в риск от бедност. През май тази година в доклад за УНИЦЕФ беше посочено, че в риск от бедност са приблизително 1/3 от децата в България. Но докладът стъпва основно на данни от НСИ, МОН и Евростат. Нали рабзирате, че нито преброяването нито извадковите изследвания на Евростат изобщо стигат до лицата в най-дълбока бедност. Те нямат адресна регистрация, често пъти нямат лични документи и в случая става дума за вероятно над 300 000 души. Няма адекватна държавна статистика на бездомните и безпризорните деца. МОН следи данните за отпадналите ученици, но същевременно делът на необхванатите в образователната система деца се увеличава. По тази причина ми се струва, че когато докладът казва, че 36% от децата са в риск от бедност, това е една силно оптимистична стойност. Вероятно реалният дял на децата в риск от бедност е над 45%, т.е. съвсем грубо може да кажем, че става дума за около 600 000 хил. деца. Тук включвам и около 40 000 хил. украински деца, които в момента са със статут на временна закрила, и които изследването през 2021 г., стъпващо на данни от 2020 г., няма как да отчете.

Спрямо останалите държави в ЕС, например, как изглежда статистиката за бедните деца в България?

България попада в клъстера от държави с най-висока детска бедност в ЕС, заедно с Гърция, Испания и Румъния. Понеже абсолютната бедност е обвързана с медианата на доходите в съответните страни и понеже страните се различават съществено по броя на своето население, е безсмислено да се правят съпоставки в стил „подобряваме се спрямо" или „влошаваме се спрямо" в рамките на самия клъстер. Към него можем да прибавим Сърбия и Република Северна Македония, докато Турция, Албания и Черна Гора оформят клъстера на най-дълбока бедност.

В кои региони е най-висока детската бедност?

Мисленето в региони и макростатистиката понякога много объркват нещата. Има региони доминирани от един силен икономически център – например, свързаните със София, Варна, Пловдив и Бургас, където неравенствата център-периферия са още по-дълбоки. Аз бих слязъл дори на ниво общини, например, Руженци – между Видин и Монтана; Крушари и Кайнарджа – между Силистра и Добрич; клъстерът Гурково, Николаево, Мъглиж и Твърдица; но също така Струмяни в Благоевградско или Симеоновград в Хасковско. Във всеки регион има общини и населени места, в които се живее добре и нивата на бедност са по-ниски и има общини и населени места, които изглеждат забравени от публичните власти.

Какви са последствията за детето от подобна рискова среда? Какво се случва в семейството му?

Последствията... последствията са много тежки. Ако мислим нещата през човешкия жизнен цикъл, нещата започват с преждевременни раждания на недоносени деца. Следва недохранване и липса на адекватни грижи. Това води до забавяне във физическото развитие или до ранно хронифициране на белодробни заболявания или заболявания на обмяната на веществата. После следва забавяне в когнитивното развитие. Необхващане или ранно отпадане от училище. На практика тези деца нямат детство. Нямат книжки. Нямат играчки. Нямат дори достатъчно дрехи за съответния сезон. Липсата на детство и адекватна социална алтернатива за развитие формира т.нар. „култура на бедността" – те се маргинализират, стават пасивни на легалния пазар на труда. Не работят за качество на живота, а извършват дейности само за осигуряване на прехраната. Такива деца са в риск от попадане в педофилски мрежи, в риск от трафик на хора и всякакви форми на експлоатация, момичетата са в риск от ранни раждания.

Какви са начините за справяне с детската бедност? И какво представлява Европейската гаранция за детето?

„Гаранция за детето" е инициатива на Европейската комисия, която има за цел да намали нивата на детската бедност в ЕС, като гарантира на децата в най-висок риск от социално изключване достъп до образование и детски грижи, достъп до адекватно педиатрично здравеопазване, нормални условия на живот – вода, тока, топли жилища през зимата, стаи без мухъл по стените и т.н.

Как трябва да се приложи тази Европейска гаранция за детето, за да намалеят социалните неравенства?

Истината е, че без да гарантираме добрите жилищни условия, не можем да осигурим и останалите неща. Ако детето няма къде да спи и да отпочива, ако няма къде да учи уроците си и да пише домашните, как можем да очакваме, че ще има високи образователни постижения; ако не се храни пълноценно, ако няма топли дрехи и ако спи „под звездите" или сред мухъл и прахоляк – как да очакваме да не се разболява. През последните 30 години българската държава допусна създаването на сегрегирани зони с неформални жилища от една страна; допусна отдалечените селски и планински региони да останат без достъп до образование и здравеопазване за всички жители в тях. Оттам трябва да се започне. Да спрем да слушаме съветите за икономическата ефикасност на образователната или здравната система и да търсим социална ефективност. В районите, където няма адекватен достъп до публични услуги – трябва да се създадат и поддържат такива, най-малкото за да спре населението да мигрира от тях и да спрем да се чудим какво става.