Регионалният етнографски музей на открито „Етър“ започна кампания за събиране на артефакти от времето на социализма. Това предизвика известна полемика. Хора, които не са специалисти, но са загрижени за съхраняването облика на създадената от Лазар Донков институция, заявиха, че според тях този тип предмети не са удачни за представяне в музей, какъвто е „Етър“-а.
От друга страна изложбата „Техниката около нас от времето на народната власт“ на Националния политехнически музей, продължава да провокира интереса на посетителите.
Дали ще бъдат показвани в изложби дарените предмети от социалистическия период и как ще става това, е въпрос за специалистите.
Фондовете на един етнографски музей, какъвто е „Етър“-а, не бива да остават без артефакти от бита на населението през различните епохи. Впрочем, от десетилетия посетителите на музея имат възможността да видят предмети от времето на социализма, които са представени в експозиция. Кабинетът на Лазар Донков, разположен на втория етаж на една от къщите по етърската чаршия, е точно това. В него може да се види телефон от онзи период, бюро, мастилница, печка, характерната дървена закачалка, радиограмофон.
Не е ли интересно в какви съдове е сервирана вечерята в семейството на Лазар Донков и на другите създатели на музея? А с какъв превоз са стигали до работното си място? Как са били облечени? В какви съдове са носели храната си? Каква е била тази храна? От кого някой майстор през 70-те години на миналия век е усвоил занаята си? Какво от бита му е различното в сравнение с бита на неговия учител по занаят? Нали старите все говорят на младите колко по-трудно е било „едно време“? Вярно ли е това, или са просто думи, които всеки напреднал в годините човек е склонен да изрече? Как да го разберем, освен като сравним предметите от бита и начина на живот на различните поколения?
Как съвременните хора да си представят условията, при които се ражда музеят „Етър“?
Верният отговор на този въпрос е в събирането, съхраняването и подходящото представяне пред публика на артефакти и техните истории. Разбира се и такива, които са от времето на социализма. Все още има кой да разкаже тяхната история.
Ако имате предмети от този период и не са ви необходими, може да ги предложите като дарение на музей „Етър“.
Това не е нова тенденция за музея „Етър“. На практика много от написаното от научните специалисти се базира на срещи, правени с хора от това време. Да вземем една рецепта, която уредник е съхранил от разказ на възрастна жена през периода на тъй наречения развит социализъм. Тя е научила рецептата в семейството си – десетилетия преди това. Приготвя ястието, точно както нейната баба го е правила в края на XIXвек. Посудата обаче е различна. Нима само рецептата може да се съхрани? Защо да не бъдат запазени и съдовете, в които е готвено и сервирано? Ако въпросната жена все още не е изхвърлила тиганите, гърнетата и делвите на баба си и е склонна да се раздели със своите, които са по-съвременни, не би ли било интересно всички да влязат в музейния фонд? Така някой ден в изложба може да се проследи как различни поколения са приготвяли едно и също ястие и да се разкаже за промяната в бита на хората. А такъв разказ е с чисто етнографски характер.
В Регионален исторически музей – Русе предмети от времето на социализма се събират отдавна. Директорът проф. д-р Николай Ненов е специалист по музеология, етнология и фолклористика. Той потвърждава факта, че чрез историята на предметите, може да се разкаже цял един период.
„Етнографията нито започва, нито свършва с нас. Тя е като живота.“, казва проф. д-р Николай Ненов.
„Етнографията от XIX век съдържа предмети, които са непознати в нашето всекидневие. Етнографията от четири-пет века по-рано съдържа съвсем различни предмети. Съвсем нормално е етнографията от XX век и от XXI век да е различна. Предметите, които са в музеите, имат особено важно значение, когато са с история. По този начин, чрез един артефакт може да се обясни цял период. Затова колекционирането на предмети от различни периоди е истинското, неподправено свидетелство за времето и мястото.
Предметите от времето на социализма за някого са познати, но да друг - неизвестни. Вземаме два артефакта, използвани в бита на хората от двете страни на Желязната завеса и си казваме: „Какво пък толкова? Само дизайнът на този, който е произведен в социалистическа държава е по-лош.“. Но после следва историята на този предмет. Един миксер вероятно е взет с връзки. Тогава за по-младите поколения възниква въпросът, какво е това „с връзки“. Темата продължава. Правиш услуга,а после тя може да ти бъде върната. Очакват се някакви ползи. Предметите от времето на социализма могат да ни върнат към дефицита на стоки, към опашките по магазините. Много от тези неща, характерни за онзи период, днес са непознати и се налага да се обясняват от съвременната етнография.
Измерваме предметите според дълбочината на разказите за тях.
Наскоро получихме най-обикновена шевна машина. През 60-те години на миналия век една жена родила дете и с парите, получени за майчинство, си я купила. Започнала да шие и така да прехранва семейството си. Шевната машина е сравнително нов предмет в живота на хората. Разпространено е мнението, че през социализма в България всеки има работа и заплата. Оказва се, че не е точно така. Тази жена от разградско село е имала нужда от шевна машина, с която да се изхранва и за нея работата не е била гарантирана.
За да провокира хората да даряват предмети, екипът на Регионалния исторически музей – Русе публикува на страницата си във Фейсбук неща, които все още могат да се намерят в много от българските домове. Така на човек му става ясно, че вместо да изхвърли някаква вещ, по-добре е да я дари на институция, която ще я съхрани и представи по интересен начин пред публиката: „Голяма част от тези предмети събуждат познати спомени в аудиторията. Днешните наши посетители знаят много неща. Когато разпознаят някаква вещ, музеят им става още по-близък. Музеите днес не представят само миналото. Ние имаме една страница, посветена на предметите от социализма. Съществуват вече над петдесет публикации. Всички артефакти са с истории. Не са назидателни, субективни са и това е ценното им. Дори само с едно лично интервю, ние можем да разкажем за цял период. Историята не е еднаква за всеки. Една е за победителите, друга за победените. Селянинът ще я представи по един начин, гражданинът по друг.“
Етнографът има много важно място в процеса на проучване на историята.
Да, един предмет може да не изглежда ценен сам по себе си. Но специалистът, чрез разговор с дарителя, може да извади най-необикновеното, най-характерното и чрез него да обяснява процеси и явления. От тази гледна точка какъв точно е предмета, не е от основно значение.“
