През последните години, когато Южноафриканската република влиза в международния новинарски поток, обикновено е заради размирици, насилие, беззаконие и диващина. Така бе преди малко повече от три години, когато бяха зачестили нападенията над белите фермери. Така беше и през есента на 2019 година, когато ескалира броят на атаките срещу чужденци и деца на имигранти, опожаряване на техни магазини и разрушаване на тяхна собственост. Така бе и тези дни, когато след като бившият президент Джейкъб Зума бе вкаран в затвора с ефективна присъда за неуважение към съда, отново се стигна до грозни сцени.

Вълненията започнаха като улични протести, но много бързо се трансформираха в мародерство – разграбване на магазини и нападения над случайни минувачи. „Почеркът“ силно напомня бунтовете на чернокожи в САЩ през миналата година след убийството на Джордж Флойд. Направо да се чудиш как така южноафриканските им събратя изчакаха цяла година, а не започнаха още тогава с изстъпленията. Та нали именно ЮАР, а не САЩ в сравнително близкото минало беше олицетворение на расизма и дискриминацията към хората с тъмен цвят на кожата? Но нейсе, сега на дневен ред са събитията в Южна Африка, където за главните герои понятия като съд, доказателства, процес и разделение на властите нямат особено значение. Също както неприкосновеността на човешкия живот и частната собственост, ама това сме го виждали и преди.

Отново имаме загинали хора, разграбени магазини, както и граждани, притесняващи се за своята сигурност (живот и имущество), тъй като силите на реда не успяват адекватно да противодействат на вандалите.

Виждаме и групи самоорганизирани въоръжени цивилни, които бранят семействата си, почти като на война. Което между впрочем показва колко важно е правото да притежаваш оръжие в тази част на света. И което управляващите от Африканския национален конгрес преди години съвсем целенасочено се опитаха да ограничат (за да могат върлуващите банди необезпокоявано да избиват бели хора, без да срещат съпротива).

За да илюстрирам какво всъщност се случва тези дни в ЮАР, ще цитирам разказа на една българка, живееща там (Петя Емилова-Минева, от 15 юли т.г.):

„Тук е истинска гражданска война, живеем в непрекъснат ужас. Ние с детето не излизаме от вкъщи, а мъжът ми дава граждански патрули с хората от квартала, които се организират сами, за да защитят домовете си от мародерите.

В Дърбан сме около десетина българи, но в Йоханесбург, където е същата трагедия като тук, живеят около 40 хил. сънародници. Настоящият президент Сирил Рамафоса обеща помощ от армията за защита на мирното население и овладяване на ситуацията, но такава до снощи нямаше. Полицията също не се забелязва никъде и се наложи хората сами да се организират, за да се защитят. Мародерите идват от околните села и крайните квартали с хиляди. Маркират с бели кръстове къщите, които са набелязали за разграбване и опожаряване. Хората като отпор създават групи във Фейсбук и Уотсъп и непрекъснато обменят информация за случващото се. Създадоха барикади със собствените си коли и се защитават със собствени оръжия. Повечето са добре подготвени и въоръжени, даже имат ток по оградите на домовете си, но ние като новодошли нямаме оръжия. Мъжът ми патрулира с газов пистолет, нож и бухалка. Ужасно съм притеснена да не се случи нещо с него. Цяла нощ патрулираше, а ние с детето изобщо не сме спали. Не знам докога ще успеят да удържат града, защото като численост са много по-малко. Всички сме на ръба на силите си. Едва днес докараха бронетранспортьори до местата, където имаше бунтове и палежи, но сега пак започнаха да нападат.

Идва и друг проблем – няма храна, защото няма доставки до магазините. Всички магазини и аптеки са или затворени, или разграбени. Ако някой работи, то опашките са километрични, вече чакам четвърти час пред единствената работеща аптека в квартала. Храна имаме за още няколко дни, защото напазарувахме в събота. Какво ще правим като свърши, не знам. Надяваме се да започнат да пристигат камиони с доставки, защото се очертава сериозен недостиг.“

Друго, което може да се добави, е, че една немалка част от загиналите са всъщност… стъпкани от тълпите, разграбващи магазините.

Явление, което в САЩ миналата година все пак липсваше. И което показва определена цивилизационна разлика между мародерите в двете страни. Накратко казано, дивото зове…

Писал съм и преди, че след премахването на апартейда и овладяването на властта от чернокожите (от 1994 г. насам Африканският национален конгрес е неизменно първа политическа сила с 65 и повече процента обществена подкрепа) ЮАР уверено върви към пропастта. Е, не чак като съседна Родезия/Зимбабве, където бяха постигнати рекорди по мизерия и хиперинфлация, но достатъчно уверено.

Обикновено това навежда на размисли, че чернокожото мнозинство в страната е очевидно неспособно да съхрани държавността. Ако тръгнем да сравняваме периода преди 1994 година с този след това, някак си неизбежно във втория забелязваме елементи на откровена диващина – геноцидът срещу белите фермери, на който властта не си прави труда да се противопоставя, честите размирици, пандемията от ХИВ, достигнала почти до половината население, ужасяващите нива на криминална престъпност, довели до феномена жилища и офиси в градските центрове да се предлагат за… 1 долар месечно и т.н.

Явно африканците в ЮАР (поне тези от АНК, за зулусите от ИНКАТА още не знаем) нямат капацитет да управляват адекватно и за по-малко от 30 години превърнаха една цветуща държава в провалена. Някой би казал, че това е така, защото са чернокожи, но ако се огледаме наоколо, ще забележим, че ЮАР граничи и с една много интересна държава, наречена Ботсвана. Тя, също като ЮАР, от десетилетия (тоест от 1966 година насам) се управлява от чернокожи, но нещата там стоят съвсем другояче. Цялата пост колониална история на Ботсвана се характеризира с политическа стабилност, липса на граждански войни, преврати и диктатури, а демократичните институции функционират учудващо добре за тази част на света. В периода 1966 – 1999 година средногодишният икономически растеж е 9%, а жизненият стандарт е не много по-нисък от най-ниските нива в Европа (и съответно значително по-висок в сравнение с другите държави от субсахарска Африка). Значи, може по принцип, но няма как Южна Африка да си внесе управленски елит оттам…

Така че най-добре да се връщат белите на власт в ЮАР, защото иначе всичко отива на провал.

От Димитър Петров, conservative.bg

Със съкращения.

Димитър Петров е магистър по Социология от СУ „Св. Климент Охридски“ и Магистър по Tourism Destination Management от NHTV Breda University of Apllied Sciences, Холандия. Член на Контролния съвет на Младежки консервативен клуб. Секретар е на „Един завет“ – клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България.

* Изразеното от автора мнение е лично и може да не отразява позицията на редакцията.