На тематичен форум в София фондация „Лъчезар Цоцорков“ представи резултатите от национално проучване за нагласите на българите към насилието над и сред деца. Данните, представени от Мариета Гечева и социолога Иво Желев, разкриват ясно очертана тенденция: днешните млади поколения са преживели повече насилие в детството си в сравнение с хората над 50 години. Проучването регистрира ниска склонност за подаване на сигнали и силно обществено убеждение, че семейството носи основната отговорност за проявите на агресия.
Дискусията, модерирана от журналиста Бойко Василев и открита от омбудсмана Велислава Делчева, събра представители на институции, експерти и организации. В два панела участниците анализираха обществените нагласи, рисковите фактори и системните предизвикателства, подчертавайки, че справянето с агресията изисква общи действия и силно партньорство между всички системи, работещи с деца.
В рамките на първия дискусионен панел се включи и Анита Хинова – експерт в областта на социално-емоционалното обучение и училищната медиация. С нея разговаряме за причините зад нарастващата детска агресия и за решенията, които обществото дължи на децата си.
„Днешните деца не са по-агресивни по природа, а са по-натоварени от средата“
– Госпожо Хинова, проучването показва, че по-младите поколения растат в среда с по-високи нива на агресия. Какво е характерно за днешното поколение деца?
Днешното поколение деца има по-слаби умения за регулиране на емоциите и по-ограничени стратегии за мирно управление на конфликти. Агресията често се превръща в първичен език за справяне просто защото друг език не е усвоен. Отглеждаме деца, които не са по-агресивни по характер, а по - невидимо натоварени с повече преживяно насилие, по-често изложени на модели на нездраво общуване, както в реалната, така и във виртуалната среда. Ако не променим тази среда, рискуваме агресията да се превърне от изключение в норма.
„Семейството е важно, но не е единственият фактор – пропускаме и други големи влияния“
– Обществото е убедено, че семейството носи основната отговорност. Това така ли е?
Семейството безспорно е решаващо. Личният пример и начинът на възпитание изграждат основата на детските отношения. Но ако се фокусираме само върху семейството, пропускаме ключови фактори, които днес оформят поведението на децата: липсата на социални умения, въздействието на социалните мрежи, дигиталната среда, която често поощрява агресивно съдържание. Това води до хаос в ценностната система на децата и до тревожност, депресивни състояния, агресия и зависимости. А когато социалните и емоционални умения не са развити, децата просто не разполагат с инструменти за справяне. Това не е „лош характер“, а липсваща грамотност, която трябва да се развива в семейството, в училище и в обществото като цяло.
„Превенцията е ключът - най-важни са уменията, средата и устойчивостта“
– Могат ли да бъдат намерени работещи решения?
Да - и те започват с превенцията. Насилието намалява там, където обществото създава условия за свързаност, подкрепа и смислени модели на поведение. Училището е основният партньор, защото именно там децата могат да развиват социално-емоционални умения. У нас вече има добри практики, които показват, че социално-емоционалното учене работи - то изгражда вътрешния компас на детето: способността да разчита емоциите си, да ги регулира и да избира отношения, основани на уважение и ненасилие.
Следващата важна стъпка е училищната медиация - тя учи децата да решават конфликти чрез разговор, а не чрез силово надмощие.
Семействата също имат нужда от подкрепа, за да изграждат по-силен родителски капацитет. А децата - от развита дигитална грамотност и безопасно онлайн поведение, защото голяма част от насилието вече се случва в интернет.
Трябва да преодолеем и ниската склонност за подаване на сигнали - насилието оцелява там, където има тишина.
Най-важното, обаче, е децата да бъдат чути - да разбираме техните нужди и да гарантираме, че всяко дете има поне един значим възрастен, който го слуша без да го осъжда.
В крайна сметка, решението изисква споделена отговорност и холистичен подход - силна координация между институции и организации и устойчивост на всички работещи практики. Само така можем да постигнем трайна промяна.
