Героят за малки и големи. Героят, който показа на милиарди хора, че „нещата, които ни правят различни, са нещата, които ни правят такива, каквито сме". Днес се навършват 100 години от първото публикуване на книгата за Мечо Пух. Историята на любимото мече е най-великото произведение на автора Алън Милн. Тя проследява вечни теми - приемствеността, силата на въображението и приятелството.

Историята на мечето, което позира за снимки

На 24 август 1914 г. група канадски войници пристигат в малкото градче Уайт Ривър, Онтарио. Лейтенант Хари Коулбърн се нуждае от глътка свеж въздух и кратка разходка след дългото пътуване с влак при изтеглянето на отряда му от Уинипег на изток, с цел европейския бряг. Внезапно погледът му е прикован от малко черно мече, на възраст не повече от седем месеца, държано на каишка от трапер. Мъжът отчаяно търси купувач за пухкавото животинче. Без да подозира, у 27-годишния Коулбърн траперът намира идеалния клиент. Роденият в Бирмингам войник от дете обичал животните. Когато бил на 18, емигрирал в Канада, за да следва ветеринарна медицина. След дипломирането си през 1911 г. Коулбърн се установява в Уинипег и започва работа в местен земеделски департамент. Дни след избухването на Първата световна война, младият офицер е един от първите мобилизирани за включване във военен тренировъчен лагер в Квебек.

Спирайки в Уайт Ривър, Коулбърн не подозира, че ще срещне мечето, което ще влезе в историята на детската литература. Виждайки пухкавото животинче, войникът се приближава към мъжа, който го води. В кратък разговор разбира, че траперът убил майката на женското мече, но не могъл да застреля и него. Коулбърн купува осиротялото животно за 20 долара и се качва обратно на влака с новия си домашен любимец. Кръщава го Уинипег – на името на канадския град. На галено обаче го нарича Уини.

По време на тренировъчния лагер в Квебек войникът учи малкия си приятел на много трикове. Като награда за изпълнението им Уини получава ябълки и „коктейл” от кондензирано мляко и царевичен сироп. Мечето спи в палатката на новия си стопанин и го следва навсякъде като кученце. Освен това Уини с удоволствие позира за снимки с останалите войници в лагера. Постепенно се превръща в талисман на полка.

В началото на октомври 1914 г. Коулбърн заминава на друг лагер в Англия. Взима и Уини със себе си. Седем седмици по-късно обаче Хари научава, че трябва да отиде на Западния фронт. Така, на 9 декември същата година, Уини попада в новия си дом – лондонския зоопарк. Там тъкмо е обособено ново пространство за отглеждане на мечки, наподобяващо планински пейзаж. На раздяла, Хари обещава на мечето, че двамата ще се върнат в Канада след края на войната. И заминава, за да се грижи за конете на войниците. 

След като е отзован от фронта, Коулбърн бърза да посети Уини в зоологическата градина. Въпреки че вече е пораснала, вярната му приятелка не го е забравила и продължава да е все така любвеобилна към човека, който се е грижил за нея. Уини била толкова мила, че гледачите ѝ дори позволявали на децата, посещаващи зоопарка, да се качват на гърба ѝ и да ѝ дават храна директно в устата.

Виждайки, че пухкавата му любимка се чувства наистина щастлива и прави щастливи най-малките лондончани, Коулбърн решава да не я отвежда в Канада след края на войната. Взима си последно „Сбогом” с Уини и се връща в Уинипег, където отваря собствена малка ветеринарна болница.

Сред децата в британската столица, които най-много се радват на Уини, е малкият Кристофър Робин Милн. Момчето постоянно моли баща си – писателя Алън Милн, да го води в зоопарка, за да прегръща и храни добрата мечка. Детето дори сменя името на любимото си плюшено мече от Едуард на Winnie the Pooh. Новото име на играчка е съчетание от това на Уини и прозвището, с което Кристофър нарича лебед, който храни всяка сутрин.

Плюшеното мече, наред с другите любими играчки на момчето - Прасчо, Йори, Тигър, Кенга и Ру, вдъхновяват бащата да напише някои от най-значимите си творби. Героят Winnie the Pooh за първи път се появява на страниците на стихосбирката за деца „Когато бяхме много млади”, издадена през 1924 г. и последвана от превърналата се в класика поредица истории за плюшеното мече. Първата книжка е публикувана през 1926 г., а продължението ѝ – две години по-късно.

Невижданият успех на произведенията на Милн прави мечката Уини световноизвестна. Тя издъхва през 1934 г. на 20-годишна възраст. Новината за смъртта ѝ обикаля цялата планета. Черепът на Уини е изпратен в Кралския колеж по хирургия. За първи път той беше показан пред широката публика едва през 2015 г.

За Уини винаги ще напомнят и две статуи – в зоопарковете в Лондон и Уинипег. Те са увековечили Хари Коулбърн, държащ за предните лапи малкото мече, което Милн превръща в любим герой за децата на цялата планета.

Мечо Пух, който сам се описва като „Мече с много малко мозък“, постоянно попада в най-различни заплетени ситуации. Десетте глави на оригиналната книга разказват за неговите многобройни приключения.

В първата глава Пух чува пчели в короната на едно дърво и решава, че те сигурно правят мед. След като не успява да се покатери, той използва балон, с който да се издигне във въздуха и да се преструва на облак. Пчелите обаче започват да се съмняват. Пух решава, че това не са правилните пчели, които ще му дадат малко да похапне, но скоро осъзнава, че не може да слезе. Затова моли Кристофър Робин за помощ, а момчето пука балона с пистолет.

В друго приключение Пух отива на гости на Зайо, но след като преяжда, се заклещва във входа на дома му. През следващата седмица мечето не яде нищо, докато Кристофър Робин му прави компания. Накрая Пух отслабва достатъчно и останалите успяват да го издърпат навън.

Добротата на Пух също е ясно изразена. Един от примерите е в четвъртата глава, когато той открива изгубената опашка на Йори.

Историите са изпълнени с комични моменти и забавни, понякога абсурдни стихчета. Същевременно произведението се отличава с наблюденията си върху човешкото поведение. Героите на Милн са очарователни, но същевременно притежават сложни характери.

 Приятелите, без които Пух не може

  • Главният герой, Мечо Пух (понякога наричан просто Пух), е добродушно мече, което обича меда и живее в „Стоакровата гора“ – измислено място, вдъхновено от гората Ашдаун в Източен Съсекс, Англия. Главна тема в историята е приятелството и това, че независимо дали си лакомо мече, или човек, животът без приятели е немислим.
  •  Кристофър Робин: Момчето, към което животните се обръщат, когато даден проблем се окаже твърде сложен за тях. Той повежда експедицията им до Северния полюс. Когато Пух се заклещва във входа на дома на Зайо, Кристофър Робин решава, че мечето трябва да остане там, докато отслабне достатъчно, за да се освободи. През седмицата, необходима на Пух да отслабне, момчето му чете. Кристофър Робин носи същото име като сина на писателя Алън Александър Милн.
  •  Йори: Старо, сиво магаре, което е мрачно, но добронамерено и винаги може да се разчита, че ще направи едно-две самоиронични забележки. Странни неприятности често го спохождат. Изгубената му опашка например се оказва в дома на Бухала, а Пух и Прасчо вземат къщичката му от пръчки за разпаднала се купчина и използват материала, за да му построят нов дом на друго място.
  •  Прасчо: Малкият и често притеснителен приятел на Пух, чиято преданост обикновено се оказва по-силна от страховете му. Когато тръгва да подари на Йори балон за рождения му ден, той случайно го пука по пътя, но въпреки това му поднася останките като подарък. Прасчо е по-смел, отколкото предполага малкият му размер, и се изправя пред същества като хефалумпите – измислени създания, наподобяващи слонове. Той е един от най-близките приятели на Пух.
  •  Бухалът: Животното, което останалите смятат за експерт почти по всички въпроси и което винаги е готово да разкаже някоя история или да даде съвет. Бухалът живее в къщата „Кестените“ – най-внушителния дом в „Стоакровата гора“. Тя разполага както с чукче за почукване на вратата, така и с въженце, което задейства звънец вътре в къщата.
  •  Тигър: Жизнерадостен тигър, който обича да подскача, използвайки опашката си. Той се появява за първи път в книгата „Къщичката в кътчето на Пух“ от 1928 г. В едно от приключенията си Тигър се хвали, че тигрите могат да се катерят по дърветата, но скоро открива, че слизането е много по-трудно от изкачването. Тигър обича екстракта от малц – сладък сироп, който се дава на Ру като укрепващо средство.
  •  Ру: Малко кенгуру, което се вози в торбата на майка си и е готово за всякакви приключения – понякога дори повече, отколкото на Кенга ѝ се иска. Ру пада в поточе и открива, че може да плува. По-късно се озовава заедно с Тигър на дърво, откъдето двамата не могат да слязат.
  • Кенга: Майката на Ру, която е практична и грижовна. Тя е най-бързото животно в „Стоакровата гора“ и следи внимателно ежедневните подробности – от дрехите на Ру до къпането му и указанията, които му дава. По-късно започва да се грижи и за Тигър.
  •  Зайо: Дейно и самоуверено животно, което обича да планира и е убедено, че някой от замислите му може да разреши почти всеки проблем. Зайо е известен със способността си да мисли и да измисля планове. Когато подскачането на Тигър започва да му идва в повече, той замисля план да го отведе дълбоко в „Стоакровата гора“ и да го обърка, надявайки се, че това ще го направи по-смирен. Вместо това самият Зайо се изгубва.

Гениите, благодарение на които всички днес помним и се учим от историите за Мечо Пух

Как щяхме да знаем за Мечо Пух сега, ако не бяха те? Авторът Алън Александър Милн и илюстраторът Ърнест Хауърд Шепърд.

 Алън Александър Милн (1882–1956)

Алън Александър Милн е английски писател, драматург и поет, известен най-вече с историите за Мечо Пух и неговите приятели. Роден е на 18 януари 1882 г. в Лондон. Учи в Уестминстърското училище и в Тринити Колидж към Кеймбриджкия университет. Преди да стане известен с детските си книги, работи за хумористичното списание Punch и пише пиеси, романи и стихотворения.

Вдъхновението за историите за Мечо Пух идва от сина на Милн – Кристофър Робин, и неговите плюшени играчки.

Основни идеи в творчеството на Милн:

• Приятелството и взаимопомощта. Приятелите на Пух са различни по характер, но се подкрепят и си помагат в трудни моменти.

• Приемането на различията. Всеки герой има свои особености – Прасчо е плах, Йори е меланхоличен, Зайо е самоуверен, а Тигър е енергичен. Въпреки това всички намират място в общността.

• Детският поглед към света. Милн представя ежедневните случки като големи приключения и показва колко богато може да бъде детското въображение.

• Хуморът и простотата. Забавните ситуации и на пръв поглед наивните разсъждения на Пух крият наблюдения върху човешкото поведение.

• Доброта без условия. Героите невинаги са разумни или съвършени, но се учат да проявяват грижа и разбиране един към друг.

Така историите за Мечо Пух не са просто приказки за деца. Те напомнят, че щастието често се крие в малките неща – приятелството, споделеното време и готовността да помогнем на някого.

Ърнест Хауърд Шепърд (1879–1976)

Ърнест Хауърд Шепърд е английски художник и илюстратор, чиито рисунки стават неразделна част от света на Мечо Пух. Роден е на 10 декември 1879 г. в Лондон. Учи изобразително изкуство в художественото училище „Хедърли“, а след това и в Кралската академия. Става известен с рисунките и карикатурите си за списание Punch, където се запознава с Милн.

Как Шепард създава образите на героите?

Шепард и Милн работят в тясно сътрудничество. Художникът не просто илюстрира текста, а допринася за начина, по който читателите си представят героите и тяхната среда.

Интересен факт е, че модел за рисунките на Мечо Пух е плюшеното мече Гроулър, принадлежало на сина на Шепард – Греъм, а не играчката на Кристофър Робин. Художникът също така прекарва време в гората Ашдаун, която вдъхновява пейзажите на измислената „Стоакровата гора“. Той наблюдава природата и пресъздава нейните детайли в илюстрациите си.

Сто години по-късно Мечо Пух продължава да напомня на малки и големи, че най-ценните неща в живота не могат да се измерят с нищо материално. Те се крият в приятелството, добротата, въображението и способността да приемаме другите такива, каквито са. А може би именно в това се крие тайната на безсмъртието на героя на Алън Милн – в неговата простота, която ни кара да се замислим за най-важното. Защото, независимо колко години минават, светът винаги ще има нужда от малко повече доброта и от приятели, с които дори най-обикновеният ден може да се превърне в приключение.