Българската оперна певица Райна Кабаиванска, един от най-значимите сопранови гласове през втората половина на XX век, музикална педагожка и общественичка, бе гост на слушателите на „Дарик“, в предаването „Седмицата“.
К.В.: Райна Кабаиванска е в студиото. Здравейте! Добър ден!
Р.К.: Аз съм тук на пост.
К.В.: На пост, както винаги. С премиера на България по време на нашия разговор често стана дума за етиката, морала, за духовните устои, за цивилизационния начин на разговор. Знам, че вероятно на част от слушателите ни може да прозчуви като скучен, старомоден урок, но не е ли това най-важното, да говорим цивилизовано? Да се интересуваме от интелигентни, културни неща?
Р.К.: Това е нещо много важно, в смисъл, че ние сме хора. Имаме тяло, но имаме и душа. И както тялото има нужда да се храни - едно детенце расте, има нужда от грижи, за да порасне, така и душата има нужда да се храни, за да расте. Кои са тези грижи? Това преди всичко е възпитание, преди всичко е култура, преди всичко е фантазия малко, емоция. Това ни го дава изкуството всъщност - фантазията, емоцията. Но преди всичко това ни го дава възпитание етическо и това, което сега ми липсва например в околната среда - когато видя млади хора без книги. Това малко ме смущава. Тези млади хора не знаят какво е книгата. Много ясно, че е по-лесно да вземеш телефонче в ръка. Ако те питат например за Лев Толстой, питат те, ти си пишеш Лев Толстой и ти излиза всичко каквото искаш. Но все пак книгата е нещо друго, защото там от самия мирис на книгата, аз съм може би малко маниакална, но самият мирис на книгата, това е вече удоволствие да четеш, да знаеш езика. Обикновенният, нормален, всекидневен език.
Мисъл на деня: „Ако всеки се бореше за собствените си убеждения, нямаше да има война“
К.В.: Но като казвате за възпитание и за Лев Толстой, мое наблюдение е, че една голяма част от днешните родители предпочитат да изпратят някъде детето си - сега от 11 ч. някой да му почете „Ана Каренина“, от 12 някой друг учител - „Война и мир“, от 13 ч. някой да го учи на руски, от 14 ч. някой на цигулка.
Р.К.: Точно така.
К.В.: А възпитанието всъщност не е ли родителското - всъщност балансът родители-учителите сякаш отиде в полза на учителите да възпитават.
Р.К.: Вие сте много прав, защото всичко се полага, всичко е дълг на учителя. Не така. Аз, ако видя назад моя живот, моята майка беше учителка например, страшно строга.
К.В.: Учителка по какво?
Р.К.: По физика и астрономия, нещо много сериозно. И тя ме възпитаваше, трябва да ви кажа, така, с шамари. И аз доста добре съм пораснала.
К.В.: Както се казва с опакото страна на ръката.
Р.К.: С опакото и с лицевото. И с много книги. С много четене. С голям контрол върху домашните. И аз се родих първа ученичка в отделението, първа ученичка в прогимназията, та и в гимназията, и после пропях. Но моята майка беше, трябва да ви кажа, доволна. Защото, когато за първи път дойде в Миланската скала на стари години да ме чуе, аз видях, че тя е доволна. Значи не беше само четенето на книги, а беше и тази друга част на културния живот. Друга част на културния живот, която те кара да живееш в някакви нереални времена, която те освобождава някак от реалността. Ти живееш с фантазия, с герои, които обичат, които защитават родината, които се жертват за родина, които убиват тираните. Това дава друг поглед върху света.
К.В.: А Вие как възпитавате? Повишавате ли глас, твърда ръка?
Р.К.: Аз съм много лош възпитател, защото нямах много време всъщност до 7 години, докато моята дъщеря Франческа започна да ходи на училище, аз я водих с мен и сме били и в Париж, и в Лондон, даже в Ню Йорк. Така че снимки имаме от всички големи световни столици, но тя беше винаги с бейби сийтър наоколо, защото аз винаги пеех. И си спомням веднъж, когато още нямаше малките телефончета, всичко ставаше през централа, ние сме в Лондон, тя е малко детенце още и аз викам майка си в София, чрез централата. И те ми казват още нямаме линия. И тази малка женица пристига при мен, гледа ме втренчено и ми казва: „Защо не кажеш, че си Мадам Бътерфлай в „Ковънт Гардън“. Така че това е отношението на моята дъщеря и досега. Аз съм Мадам Бътерфлай и това е положението.
К.В.: И все пак как отстоявате позициите си? Как убеждавате във вашето? Трябва ли един лидер да знае всичко за хората, това ме вълнува. Ето, през вас са минали толкова много деца. Трябва ли да знаете от личния им живот, от личните им страхове, за да бъдете добър учител, лидер. Или трябва да знаете само как пеят, как си вършат своята работа?
Р.К.: Да ви кажа право, аз ги осиновявам всичките. Моите ученици, които не ме напускат никога, които вече са в кариера, винаги идват при мен все още след 20 години. Идват, за да ми кажат преди всичко личните си проблеми. И веднъж така, говорейки с една моя ученичка, ѝ казвам - „защо моята дъщеря няма това доверие, което ти имаш към мен?“ Тя ме гледа в очите и ми казва: „Защото тя е вашата дъщеря. А аз не съм ви дъщеря и идвам да ви кажа моите болки.“
К.В.: Споделят ви техните трепети. Търсят съвет от тях.
Р.К.: Да, винаги, цял живот.
К.В.: С премиера стана дума за децата, ние и двамата с него сме бащи. Вие търсихте ли подкрепа, опора от баща си, макар че той си отива доста рано.
Р.К.: Той си отиде доста млад. Той беше една странна личност в смисъл на богатство, на богата личност. Той имаше много въображение, много инициативен, страшно инициативен и буден дух. Ето. Какво ли не направи в живота този човек. Аз си спомням нещо много страшно. Като дете знаех, че той помага на партизаните, че той е някак против властта, и ходих по площадите, като 5-6-годишно дете, бяхме евакуирани, защото София беше бомбардирана жестоко, и аз търсих между труповете на партизаните на селския площад, аз ходих да търся баща си. За мен още тогава беше ясно, че той нещо рискува винаги в живота и това според мен е много хубаво - че ти рискуваш в живота, но ти правиш това, което милиш. Това, в което си убеден крайно. Това е много хубаво. Аз съм се паднала някак на моя баща.
К.В.: Това, че той си отива млад и Вие сте малка, това ли Ви направи истински самостоятелна?
Р.К.: Аз вече бях в Консерваторията, не бях много малка, когато той почина и ужасът от неговата смърт още ме преследва, защото не се знае как той загина - в катастрофа или в умишлена катастрофа. Тогава можеше всичко да се случи. Така че това още ме преследва в моя живот. Не искам да бъда сега много откровена, но аз съм такава. Но смятам, че този инициативен дух ми е дошъл от него, а пък учителската страна - от майка ми. Аз съм винаги с вдигнат пръст, да ги заплашвам. Но от друга страна имам и любовта, и обичта на моите ученици.
К.В.: Самостоятелна и самотна. Къде е разликата?
Р.К.: Самостоятелна и самотна.
К.В.: Самотна ли Ви направи Вашата професия?
Р.К.: Самотност има, самотността е нещо... В моя живот тя е основата.
К.В.: Самотата е основата.
Р.К.: Самотата. А самостоятелността, това е друг въпрос. Отстоявам всичко това, в което вярвам и даже съм доста агресивна. Винаги съм казвала това, което мисля. И си спомням, когато работих с единствената импресарска агенция, с която работих в живота си, защото винаги правих всичко сама, в последните години работих със съпругата на Лучано Павароти, която беше отворила агенция такава и тя винаги ми казваше: „Райна, моля ти се, не говори, не отговаряй. Остави ме аз да говоря“. Така че това е било винаги рефрена на моя живот - „не говори.“
К.В.: Като пътувахте ли се чувствахте най-самотна?
Р.К.: Не като пътувах.
К.В.: Пътувахте по работа имам предвид.
Р.К.: Е аз бях непрекъснато на път, да ви кажа. Не, самотата е нещо друго, което се чувства винаги. Това е една самота... Не може да се определи какво е самотата. Всъщност, аз никога не съм била сама. Била съм сама например в началото на моята кариера, когато нямах съпруг, нямах никой близък до мен. Но това не ме вълнуваше.
К.В.: От какво се страхуваше онова момиче Райна, което търси дали баща ѝ не е един починалите на улицата и дамата Райна сега?
Р.К.: От какво се страхувам аз?
К.В.: Сега и тоагва.
Р.К. От нищо. Нито сега, нито тогава.
К.В.: Как го постигате?
Р.К.: Не зная, може би ми е вродено.... Психиатър ли сте?
К.В.: Изненадан съм.
Р.К.: Аз не съм ходила на психиатър.
К.В.: Аз също.
Р.К.: И не искам да се задълбочавам в моето аз.
К.В.: Може би нашият разговор сега е нашата психоанализа. Нашите срещи са нещо такова. Ето някой би казал - събота, ден за почивка, ние и двамата сме на работа. Вие сякаш не познавате думата почивка. Не сте от онзи тип, който да речем ще се занимава с градинарство и следобеден чай. В 5.
Р. К.: Не, в никакъв случай. Не съм и помисляла такова нещо. Вижте, това е хубавото в моя живот, че аз непрекъснато се събуждам със задачи, че трябва нещо да правя. Ставам, скачам от леглото и никога не си мисля днес какво трябва да правя. Аз съм вече проектирана в бъдещето.
К.В.: Как запазвате тръпката, например - първи концерт - аплодисменти, ясно, втори концерт - аплодисменти, трепет, вълнение. Но след 200 концерта? След 300?
Р.К.: Даже повече, много повече.
К.В.: Тръпката остава.
Р.К.: Това е някакъв инстинкт. Ето, като сега, когато понякога си мисля за моето минало и си казвам - аз съм имала страшна смелост. Защо? Защото според мен ние се раждаме с някаква съдба. Ето например аз съм родена да пея.
К.В.: Не сте имали план Б никога, така ли?
Р.К.: Не, абсолютно.
К.В.: Кариерен план - не.
Р.К.: Абсолютно никога. И така стана много естествено и това преминаване от сцената към преподаването. Абсолютно естествено, без никакви травми, защото аз съм разсъждаващ певец и когато станах на повече от 70 г. казах стига толкова, защото на 70 г. не можеш да се правиш на красива блондинка или на 15-годишна японка. Тогава съвсем естествено започнах да преподавам.
К.В.: Сега ще се върна на темата със страха. Мисля си защо Ви попитах. Като казахте за шамарите от майка Ви, като казахте, че не Ви е страх, и си мисля - миналата година заради пандемията, заради други проблеми - светът, хората изведнъж се оказаха психически неустойчиви. Не е ли, защото напоследък животът е много лесен. Лигав дори. Има 15 вида домати. Има 35 вида аналгин. Имаме всичко навсякъде. Вие не сте била разглезена. Може би затова не Ви е страх. А днешните хора, днешният свят не е ли един разглезен свят?
Р.К.: Някои да. Други - не. Това именно идва от семейството, според мен. Сега Вие като ме карате да мисля, което е процес, който не е много удобен, си казвам, моята дъщеря, например, е страшно дисциплинирана, невероятно дисциплинирана. И когато говоря с моята внучка, на 6 г., която ми казва всичко това, което не бива да се знае, виждам как моята дъщеря държи двете си деца много, много строго. Може би с по-малко шамари, отколкото аз съм получила в живота си. Но те са едни добри, възпитани и умни деца. Моята внучка ми казва: "А, вечер ние имаме замразени пици в хладилника, колкото си искаш". Значи не са тези деца, на които се предлага всичко и те казват - не, не искам. Не, те се задоволяват със замразените пици от хладилника. Така че може би това има някакъв процес на предаване.
К.В.: Процесът на предаване ми напомня... почина създателят на "Дарик" г-н Радев. Преди няколко месеца той имаше интервю тук, негово, с Теди Москов по повод рождения ден на "Дарик". Той тогава каза, че хората, които си отиват, дават някаква сила на хората, които остават. На Вас каква сила Ви даде баща Ви, когато си отиде. И други хора, които са си отивали.
Р.К.: Ех, че мъчни въпроси ми задавате в ранна сутрин. По какъв начин да отговарям сега. Не съм мислила. Какво да Ви кажа. Аз мисля, че всички хора оставят нещо в другите. Това е инстинт и кръв. Наистина има някаква наследственост. Така че това, което ми е дал баща ми, не ми го е дал със смъртта си, а той ми го е дал с кръвта си. И аз вярвам в това наследство. Абсолютно има нещо органично в целия процес. Така че не мисля, че смъртта подарява повече. В живота повече. Примерът в живота е много важен. Аз виждах моя баща как от сутрин до вечер нещо правеше. Нещо и то с фантазия. Той загина, например, отивайки, защото беше намерен до някакъв извор с минерална вода, не си спомням къде, защото искаше да направи минерална бяня. Той направи Балкантурист по онези времена, когато в България не се говореше за туризъм, а той реши, че България може да стане Швейцария. Фантазия.
К.В.: Вие какво ще направите днес последно? Казахте, че имате списък със задачи. Първата вероятно е била гостуване в "Дарик", но оттук насетне какво предстои?
Р.К.: Имам едно друго занимание с друго интервю, което е малко трудно и аз трябва да си помисля кой е бил моят будител. И сега вие като ми разровихте в душицата....
К.В. Ще Ви стане по-лесно.
Р.К.: Май ще ми стане по-ясно кой е моят будител или кои са боите будители, защото те са много. После отивам от 1 до към 7 ч. с моите деца, така наречени. И съм много щастлива, защото виждам как те попиват това, което им казвам и най-невероятният факт е, че дойдоха деца от 17 страни с цялата опасност от Ковид, с всички бюрократически усложнения с карти, с паспорти. И това ме смути много, защото аз мислех, че няма да имаме кандидати, а пък ние имаме кандидати от цял свят.
К.В. Ще имате - как няма да имате.
Р.К.: Това се дължи на голямата организация.
К.В.: Това се дължи на жените, на Вас. Оказа се наистина, след този разговор, че жените са по-силният пол. Тъй като казахте за Лев Толстой, нали знаете той какво казва - "Жените са ос, около която се върти всичко." Много Ви благодаря.
Р.К. Благодаря на Вас за изтерзания изпит.
Интервюто можете да чуете и в YouTube канала на „Дарик“
