Днес отброяваме 7 години, откакто ни напусна големият Рангел Вълчанов – един от най-самобитните български кинотворци. Роденият на 12 октомври 1928-ма в софийското шопско село Кривина,  Рангел Вълчанов е е единственият, изкарал висше образование в ДВТУ (Държавно висше театрално училище, днешния НАТФИЗ), без преди това да има завършено средно! Докато е ученик в техническо училище, работи и в кожарска фабрика.

Разболява се от ревматизъм, лежи дълго време в болница и така остава без диплом за среднист. Обаче кандидатства в ДВТУ и го приемат. Автор е на 20 игрални филма, на повечето от които е сценарист или съсценарист. Има и 10 документални филма. Макар че е завършил театрална режисура при проф. Боян Дановски, Рангел започва творческата си кариера като актьор във филма “Тревога” (1951). Има невероятния шанс да започне режисьорския си път с Валери Петров в три филма.

Първият е “На малкия остров” (1958). Вторият филм е “Слънцето и сянката” (1962). Печели отличия в Сан Франциско, Лос Аламос, Карлови Вари, Москва, Мелбърн, Кан и др. Когато снима “Слънцето и сянката”, Рангел води майка си на морето, където на плажа тече действието на филма. Жената вижда море за първи път в живота си и възкликва: “Леле, майче! Таа вода да ми е на село, че има да поливам градината от сутрин до вечер!”. И третият филм с Валери Петров - “Първи урок” (1960), с почти немислимия дотогава опит антифашистката борба да бъде представена не чрез героични саможертви, а чрез една чиста младежка любов между пролетария Пешо и буржоазката Виолета. Следва “Инспекторът и нощта” (1963) по сценарий на Богомил Райнов - филм, който реално е истинският дебют на Стефан Данаилов. Невена Коканова пък се снима между “Тютюн” и “Крадецът на праскови” и Рангел открива друга гледна точка към таланта й - тя играе “леко момиче”.

Този филм е началото на темата за престъплението и наказанието, която режисьорът продължава във “Вълчицата” и “Следователят и гората”. “Вълчицата” (1965) е първият български филм, който бърка в раната трудововъзпитателни училища (ТВУ). В него изгрява звездата на Илка Зафирова. След българо-чехословашката продукция “Езоп” (1970) Рангел е поканен да работи във филмовата студия “Барандов”- Прага. Според някои режисьорът бил принуден да отиде на тази “творческа командировка”. В Прага снима два филма - “Лице под маска”, в който изследва вечната тема за живота и смъртта, и “Шанс”.

Връща се в България и продължава с опитите си да руши художествените рамки, сковани от соцреализма. Невинаги успява - както например с музикалната комедия “Бягство в Ропотамо”. След “Следователят и гората” и “С любов и нежност” филмовата критика го определя за най-талантливия диагностик на нравствените заболявания на интелигенцията у нас през годините на социализма. За връх в творчеството му се смята най-изповедният му филм - “Лачените обувки на незнайния воин”.

В игралното кино започва да експериментира, следват “Последни желания”, “За къде пътувате?”,  „А сега накъде?”, “Немирната птица любов”, “Фатална нежност” и др. А пък в документалното кино се раждат “Индия, моя любов”, “Гена Димитрова”, “Спомени за бъдещето”... Девет години прави филм за мореплавателя Николай Джамбазов. Рангел Вълчанов обичаше да казва : “Човек се ражда сам и умира сам, а през останалото време се опитва непрекъснато да доказва, че това не е вярно...”